— Просто казвах, че…
— Млъквай, Сайлъс! — Адна поклати глава. — Дори ако стена от сняг закрива входа на пещерата, мога да отворя портал оттук. Не сме в капан без изход.
— Не може ли поне да проверим? — Направо не беше за вярване колко разочаровано звучеше Сайлъс.
— Не! — извикаха Мейсън и Конър в един глас.
Изправих се на крака и погледнах към Шей. Затворил очи, той стоеше безмълвно в средата на стаята, стиснал с две ръце дръжката на меча. Оръжието сякаш бе изтъкано от контрасти. Топлото сияние на Халдис струеше между пръстите на Шей, докато острието грееше с ясна, студена светлина, като мълния, спуснала се, за да порази дръжката. Като че някой бе обединил в едно недрата на земята и небесната шир.
Сякаш усетил, че го гледам, Шей отвори очи и ми отправи загадъчна усмивка. След това си пое дълбоко дъх.
— Трябва да открием и другия меч.
Нещо в гласа му накара дъха ми да спре — могъщество, безстрашие и копнеж, които не бях чувала дотогава. Част от мен бе обзета от страхопочитание пред него, Потомъка, открил източника на своята сила, ала един друг, по-тихичък и дребнав гласец ми шепнеше, че завиждам.
Не заради могъществото му, а заради разтърсващия ефект на думите му. Той откриваше себе си, истинското си аз. Предишната нощ бях повярвала, когато Шей ми каза, че иска да бъде до мен. Че ще бъде мой партньор. Ала докато го гледах сега, разстоянието, което ни делеше, ми се стори огромно. Той вече не приличаше на Страж. Сега бе единствено Потомъкът. Какво означаваше това за мен?
Никога не се бях съмнявала в любовта на Шей, ала въпросът на Сайлъс изведнъж престана да ми се струва нелеп. Какво бъдеще можеха да имат Потомъкът и една алфа-вълчица? Някаква студена празнота, която страшно приличаше на тъга, се настани в костите ми. Дали съдбата на Шей нямаше да ми го отнеме?
— Да открием другия меч казваш? — ухили се Конър. — Е, точно това е планът.
В следващия миг той побърза да отскочи, преди Адна отново да го е изритала.
— Аз пък имам още по-добър план. — Мейсън обви ръка около раменете на Адна, при което веждите й подскочиха.
— И какъв е той?
— Да ни отвориш един от твоите чудесни портали, за да се изметем оттук възможно най-бързо.
8
Какофонията от звуци, която ни посрещна, когато прекрачих портала, ме накара да настръхна. Какво беше това? Паника? Страх?
Погълната от случилото се в ледената пещера, потънала в мисли за Тордис, за меча, за Шей, почти бях забравила, че още един отряд бе отишъл на своя, различна мисия.
Колко ли бяхме изгубили, за да може Шей да вземе острието?
Бързо усилващият се страх, който ме бе обзел, се пръсна на безброй късчета, когато осъзнах, че най-силните звуци в глъчката бяха възторжени викове и невъздържан смях. Тържествуващият шум затихна, докато останалите от нашия отряд излизаха един по един от портала на Адна. Когато Шей пристъпи в стаята, се възцари пълна тишина.
Аника направи крачка напред. Без да каже нито дума, Шей вдигна меча. С шум като плясъка на безброй криле, в стаята повя вятър, носещ надежда, когато острието сякаш оживя, яркият му пламък — обуздаван от мекото сияние на Халдис, който грееше с топлината на самата земя.
Стаята отново изригна. Този път възторжените викове бяха направо оглушителни. Единствено Аника запази мълчание, клепките й — влажни от непролети сълзи.
Търсачите се скупчиха около Шей, за да видят меча, като внимаваха да не го докосват. Докато гледах как тази новосъбрана свита се грее на почти осезаемото могъщество, което се излъчваше от меча, онова сковаващо усещане за загуба и тъга отново ме стисна за гърлото.
„Ще го изгубя.“
Поотдръпнах се от тях, с надеждата чувството да отмине.
Конър си проби път през тълпата и се зае да разказва преживяванията ни. От откъслечните думи, които достигаха до мен, ми се стори, че поукрасява приключенията ни. Подозренията ми се потвърдиха, когато Сайлъс го избута настрани и като размаха тефтера си, подхвана своята версия на историята. Конър зае стратегическа позиция точно зад него и започна да гримасничи и да го имитира на най-подходящите (или по-скоро — на най-неподходящите) места.
— Искаш ли да проверим как са нашите момчета? — Мейсън ме улови за ръката и посочи с брадичка Нев и Рен, които разговаряха с Паскал.
Отвърнах на закачливия поглед на Мейсън, чудейки се какво ли има предвид под „нашите момчета“. Нев беше неговият партньор, но дали смяташе, че същото важи за нас с Рен? Тази мисъл ме накара да настръхна и едва се сдържах да не изръмжа насреща му.