Все така без да откъсва тъмните си очи от мен, оловносивият вълк вдигна глава и нададе вой. Щастливият, въодушевяващ звук отекна в стаята и накара сърцето ми да подскочи — този вой бе коренно различен от последния, който бях чула от Рен. В нощта, когато го изоставих в гората. Нощта, когато избягах заедно с Шей, отказвайки се от съюза си с Рен. Онази нощ скръбта, с която бе пропит воят му, едва не ме бе разкъсала на две. Ала сега в него не се долавяше и помен от тъга или съмнение. Това бе гласът на истински алфа, който ликуваше заради триумфа си.
Инстинктът надделя — аз също се преобразих, надигнах муцуна и се присъединих към неговия вой. Гласовете ни се сляха в тържествуваща възхвала на извоюваната победа. Нев и Мейсън последваха примера ни. Сабин се поколеба. Не се преобрази, но видях как очите й грейват при звука на нашия хор.
С крайчеца на окото си зърнах Шей. Той продължаваше да държи меча високо вдигнат, ала сега в светлината, струяща от острието, се долавяше ярост. Надвиснали буреносни облаци, готови всеки момент да затрещят. И той, като Сабин, не бе приел вълчата си форма, но изведнъж сякаш замръзна на мястото си. Погледът му се местеше между мен и Рен, очите му бяха присвити.
Когато си възвърнах човешкия облик, усетих как ме залива вълна от изтощение, изцеждайки и последната капчица сила от тялото ми. Притокът на адреналин от битката си бе отишъл. Шей идваше към мен, а без дори да поглеждам, знаех, че Рен вече се преобразява, за да застане до мен. Двамата алфи отново се бореха за по-добра позиция. И двамата ме искаха за себе си. И двамата бяха изпълнени с омраза един към друг. Не можех да го понеса.
Преди който и да било от тях да успее да каже нещо или да стигне до мен, аз се завъртях и изскочих от стаята. Усилието да поддържам мира между тях бе опънало нервите ми до краен предел. Днес бях станала свидетел как двамата вълци, които искаха да бъдат мои партньори, си извоюват място в този непознат нов свят, в който се бяхме озовали. Дори сред някогашните си врагове Рен пак щеше да бъде алфа. Щеше да води, а те щяха да го следват. Шей беше Потомъкът, на чието откриване Търсачите бяха посветили живота си и проливали кръвта си. И двамата знаеха къде принадлежат и какво искат. Аз бях избягала от живота, предначертан ми от Пазителите, но дори тук пак бях като в капан, неспособна да избера собствената си съдба.
Тичах по коридорите, тропайки по мраморния под, и ми се искаше да бях във вълчата си форма, за да мога да бягам още по-бързо, но си давах сметка, че наоколо все още има достатъчно Търсачи, които не са свикнали из Академията им да препускат Стражи и които надали биха се зарадвали особено да видят как един бял вълк се носи из коридорите. Затова продължих да бягам с цялата бързина, на която бяха способни човешките ми крака, нетърпелива да открия двамата души, на които имах най-голямо доверие, с надеждата, че те ще имат отговор за мен.
Следвах миризмата им, докато не ги намерих в един закътан ъгъл на двора. Тес бе коленичила на земята, изцапана до лактите с пръст. Ансел бе приклекнал до нея. Не можах да видя Брин, докато не дойдох съвсем наблизо.
— Здрасти, Кала! — ухили се тя и скочи от ябълковото дърво, в чиято корона се бе изтегнала допреди малко.
— Да не смяташ да се явиш на прослушване за ролята на Чешърския котарак? — попитах я, отвръщайки на прегръдката й.
— Котарак? — Тя сбръчка нос. — Гадост! Никога!
— Радвам се да чуя, че си все така взискателна.
— Е, ето те тук. — Тя отстъпи назад и ме огледа изпитателно. — Изглеждаш здрава. Да разбирам ли, че мисията е била успешна?
Кимнах.
— Нито една жертва и от двата отряда.
— Нито една? — Тес вдигна глава. — Впечатляващо.
— Мечките не са достойни противници за вълците.
Брин изсумтя и сложи ръце на хълбоците.
— Разбира се, че не са. Всеки един от нас може да се справи с мечка, без дори да си счупи нокът.
Усмихнах й се широко.
— Ами Шей? — попита Тес. — Взе ли меча?
— Да. — Щеше ми се да не потрепервах така всеки път, щом помислех за това. — У него е. Вече свършихме половината от работата, за да се сдобием с напълно действащ Потомък.
Лицето на Тес си остана сериозно. Тя кимна и отново се залови със саденето. Ансел се изправи, изтупвайки пръстта от ръцете си, но въпреки това успя да се изцапа по челото, когато отметна косата си назад.