— Здравей, сестричке. — Той се наведе и ме прегърна за миг, преди да напъха ръце в джобовете си и да извърне поглед.
— Здрасти, Ан. — В гърлото ми начаса заседна буца. — Какви ги вършиш?
Опитвах се да придам на гласа си нехайно звучене, защото знаех, че брат ми щеше да приеме и най-беглия намек за сантименталност като съжаление.
— Уча това-онова за билките — отвърна той и посочи една кошница. В плетените й отделения грижливо бяха подредени букетчета от растения, чиито листа имаха най-различни форми и оттенъци на зеленото.
— Билки?
— За Еликсирите — обясни той и когато видя, че се намръщих, допълни: — Лечителите, които работят в Убежището на Айдис.
— Събираме билки и за Алхимиците в Аптеката на Пиралис — добави Тес. В ръката си държеше градинарски ножици и аз потръпнах, припомняйки си как бях обезобразила косата си с тяхна помощ. — Само че това ще отнеме няколко урока. Техните билки са по-сложни и мъничко опасни.
Ансел я дари с усмивка и за моя огромна радост лицето му бе сгряно от неподправен ентусиазъм.
— Готов съм да направя каквото ми кажеш. Само го назови.
— Да караме полека. — Тя отвърна на усмивката му и се изправи, стиснала по една кошница във всяка ръка. — Защо не си починеш, докато аз отнеса това в Айдис? Сигурно искаш да чуеш разказа на Кала.
— Нека ти помогнем да ги занесеш, Тес — предложи Брин. — Има и още кошници.
— Не се притеснявайте. На връщане ще взема лимонада. Лимоните бяха откъснати едва тази сутрин, така че ще е невероятна.
— Звучи страхотно! — усмихна се Ансел и се настани на земята.
Брин се сви до него, намествайки се в прегръдките му. Той не потрепна, нито се отдръпна. Усетих как гърлото ми отново се свива и трябваше да извърна поглед, насочвайки вниманието си към зреещите череши, които висяха от клоните на едно дърво наблизо. Устата ми изведнъж се напълни със слюнка, измествайки заседналата в гърлото ми буца.
— Какво те е прихванало да си губиш времето с цивилни като нас, Кал? — попита Брин, когато седнах на пейката от другата страна на пътеката, до която се бяха разположили те. — Не трябва ли да кроиш планове за събарянето на Пазителите от власт?
— Навярно. — Излегнах се по гръб, оставяйки средиземноморското слънце да погали кожата ми.
— Навярно? — Нещо в гласа й ме накара да повдигна глава. Присвила сините си очи, Брин ме наблюдаваше изпитателно. — Какво става?
Изскърцах със зъби.
— Ами… просто…
— Хайде, изплюй камъчето.
— Исках да опитам нещо. Трябва да…
„Господи, толкова е трудно.“
— Какво трябва? — Ансел ме гледаше със сбърчено от тревога чело.
— Трябва да поговоря за чувствата си — избъбрих най-сетне на един дъх и начаса усетих как бузите ми пламват. Сигурна бях, че лицето ми е придобило цвета на кадифеночервените рози наблизо.
Ансел и Брин избухнаха в смях едновременно.
— Благодаря — изръмжах. — Оценявам подкрепата ви.
— Извинявай, Кал — каза Брин, като се усмихна, бършейки една сълза от бузата си. — Просто… толкова си сладка!
— Сладка? — озъбих се аз. — Имам нужда от помощ!
— И ще я получиш. — Ансел все още се смееше. — Но е ужасно забавно да те гледа човек как се гърчиш само защото искаш да поговориш с нас. Всички го правят, Кала — споделят с приятелите си.
— Всички, но не и аз — отсякох. — Аз обичам да се справям сама.
— Знаем. — Брин бе спряла да се усмихва. — Което значи, че нещо здравата те е разтърсило.
— Точно така — съгласи се Ансел. — Какво има?
Бузите ми пламнаха отново. Не можех да откъсна поглед от чакълената пътечка.
— О… о! — ахна Брин и когато вдигнах очи, видях, че двамата с Ансел се споглеждат многозначително.
— О, господи! — Зарових лице в ръцете си.
Брин целуна Ансел по бузата и дойде при мен.
— Мръдни се, искам да седна тук.
Направих й място на пейката и тя се настани до мен.
— По женски ли искаш да си поприказваме или брат ти също може да присъства?
— Нека остане — побързах да кажа. — Искам да чуя какво мислите и двамата.
— За любовния ти живот? — закачи ме Ансел.
— Знаеш, че не бих се поколебала да те ухапя… — започнах и мигновено се разкаях за думите си.