Очите на брат ми потъмняха, ала той си наложи да се усмихне.
— Аз пък ще ти надяна намордник, ако започнеш да се държиш като бясно животно.
— Достатъчно — прекъсна ни Брин. — Време е да бъдем сериозни. Какво те притеснява?
„По-добър въпрос би било: Кой те притеснява?“
— Не знам. Просто съм… объркана.
— Защо? — Брин понижи глас. — Задето преспа с Шей? Мислиш, че е било грешка?
Изчервих се и погледнах към Ансел, който отново се хилеше глупашки.
— Не. Не съжалявам. Но не знам дали това промени каквото и да било.
Усмивката на Ансел помръкна.
— Искаш да кажеш, че предпочиташ да бъдеш с Рен?
— Някога изобщо искала ли си да бъдеш с Рен? — Брин се взираше в мен, сякаш бях проба, сложена под микроскоп. Започваше да ми става неприятно горещо и знаех, че причината не е в слънцето.
— Никога не бях мислила за това. — Поотдръпнах се малко от нея, за да не се чувствам хваната толкова натясно. — Просто винаги съм смятала за решено, че ще бъда с него.
— Но Шей… — бавно промълви Брин.
— Ти каза, че го обичаш. — Думите на Ансел прозвучаха почти обвинително.
— Така е. — Срещнах погледа му, давайки си прекрасно сметка каква цена бе платил заради моята любов. — Не те излъгах, Ан. Обичам Шей. Искам да бъда с него.
— Какъв е проблемът тогава?
Пръстите ми се обвиха около облегалката на каменната пейка.
— Не знам дали мястото му е с мен. — Когато го изрекох на глас, сърцето ми заби яростно, сякаш в гърдите ми се блъскаше тежък камък.
— Не разбирам — каза Брин. — Той те обича. Очевидно е.
— Знам. Но освен това е Потомъкът. Мисля… мисля, че това го променя.
Брин наклони глава на една страна.
— Да не би да е станал различен след като се е сдобил с меча?
Кимнах. Между нас се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от чуруликането на птичките над главите ни и шумоленето на листата, раздвижвани от вятъра.
— Никога не ми беше минавало през ума — каза Ансел най-сетне.
— Нито пък на мен. — Брин не бе в състояние да срещне погледа ми.
Прехапах устни и си поех дълбоко дъх.
— Е, какво да правя сега?
— Все още ли искаш Рен?
Вслушвах се в ритъма на сърцето си поне една минута, преди най-после да отговоря:
— Да.
— Ама че секси бъркотия, Кал — усмихна ми се Ансел и аз едва не му се сопнах, когато си дадох сметка, че се опитва да разведри атмосферата.
— Звучиш точно като Мейсън — отвърнах и се помъчих да се засмея.
— Е, той все пак е най-добрият ми приятел.
Брин взе ръката ми в своята.
— Кала, и Рен, и Шей са алфи. Нормално е да се чувстваш привлечена и от двамата. С Рен имате общо минало, което допълнително усложнява нещата.
— Има ли някакъв отговор във всичко, което ми наприказва? — Стиснах ръката й и се насилих да се засмея.
— Опитва се да ти каже, че няма такъв — обясни Ансел и се усмихна, когато Брин му изпрати въздушна целувка.
— Няма отговор? — Не разбирах защо изглеждат толкова доволни. На това ли му казваха помощ? После обаче се сетих — те все още се грееха на топлината на своята по младежки наивна любов. Защо не можех и аз да имам такава? Защо трябваше да познавам единствено любов от типа „не мога да реша дали да ти изтръгна гръкляна или да те целуна“? Ама че гадост!
— Все още няма — продължи Ансел. — Рен и Шей те обичат. И двамата биха могли да бъдат твои партньори.
— Което не означава, че и двамата ще го сторят — изкиска се Брин. — Не мисля, че са чак такива авантюристи в леглото… но може пък да успееш да ги убедиш.
— Брин! — Бутнах я от пейката.
— Това си го биваше — превиваше се от смях Ансел.
— Мразя ви! И двамата! — Струваше ми се, че ще умра от срам. — А после се чудите защо не обичам да говоря за чувствата си.
— Не ни мразиш — усмихна ми се Брин. — Обичаш ни. Така, както и ние те обичаме.
— И винаги ще те обичаме, Кала — добави Ансел. — Не можем да ти дадем отговора, защото единствено ти си в състояние да го откриеш. Само ти можеш да избереш.
— Макар че на твое място бих изчакала докато войната свърши — каза Брин. — Ако Рен наистина се е сработил с Търсачите, не можем да си позволим да го изгубим. А Шей… е, ако той си тръгне, войната ще бъде изгубена, още преди да е започнала.