— Какво? — По лицето му се изписа объркване, когато се поколебах.
Сега бе мой ред да го изгледам изпитателно.
— Трябва да знам, че мога да ти имам доверие.
Рен се облегна на вратата ми. Не бях сигурна дали е наранен или сърдит. Или и двете.
— Нямаш ми доверие?
— Когато става дума за Шей — не.
Той стисна зъби, но не каза нищо.
— Шей е Потомъкът. — Полагах усилие, за да говоря спокойно. — Той е от жизненоважно значение за мисията. Ако го заплашва опасност, трябва да съм сигурна, че…
Рен се оттласна от вратата, вперил гневен поглед в мен.
— Смяташ, че съзнателно бих допуснал Шей да пострада? А може би дори, че сам бих го наранил?
— И преди си го заплашвал. — Едва се сдържах да не закрещя. Когато ставаше дума за Шей, закрилническите ми инстинкти се включваха на пълни обороти. — Повече пъти, отколкото бих могла да преброя!
— Това е различно, Кала. — Рен също бе започнал да повишава глас, което накара неколцина минаващи наблизо Търсачи да ни изгледат заинтригувано. — Сега сме тук и става дума за нас. На война правилата са различни. Никога не бих…
Той замълча, стиснал юмруци, и си пое дълбоко дъх.
— Никога не бих рискувал живота на някой толкова важен като Потомъка на бойното поле. — Той почти изплю думите. — Наясно съм какво е заложено на карта.
Заповядах си да обуздая раздразнението си, преглъщайки горчилката му. Знаех, че казва истината.
— Добре. Вярвам ти. Можеш да дойдеш.
Пръстите му все още бяха свити в юмруци, вените по ръцете му туптяха. Посегнах към него, но той се отдръпна, отказвайки да срещне очите ми.
— Недей.
Имах чувството, че ме е ударил в стомаха и част от мен наистина искаше да е така. Предпочитах да се бия с Рен, отколкото да виждам загубата, изписана по лицето му.
— Рен — прошепнах. — Радвам се, че искаш да дойдеш. Ще имам нужда от теб утре.
Той най-сетне се обърна към мен и в мрака на очите му зърнах внезапно лумнал пламък.
— Само утре?
Преглътнах мъчително — не можех нито да откъсна поглед от очите му, нито да проговоря.
Леко крива усмивка повдигна ъгълчето на устата му и като се пресегна, той сложи ръка под брадичката ми, толкова нежно, че едва усещах допира му.
— Благодаря, Лили. — Пръстите му се плъзнаха нагоре и се спряха върху устните ми. Другата му ръка улови моята и едва когато проследих погледа му, усетих, че палецът му докосва сапфира на пръстена, който носех. Пръстенът, който Рен ми беше подарил. — Лека нощ.
Той се обърна и се отдалечи, а аз се загледах след него, като се чудех къде се намира стаята му и в същото време се преструвах, че не се чудя къде се намира. Облегнах се на вратата, натиснах бравата и се оставих по-скоро да падна, отколкото да вляза в стаята си. Тези мисии, усилието да променим света, причиняваха умора, каквато досега дори не подозирах, че може да съществува. Не беше единствено физическото изтощение, а и товарът на чувствата, които трябваше да понесем на плещите си. А най-голям бе този, който лежеше върху раменете на Шей. Отпуснах се на леглото и се зачудих дали е добре. Беше прекарал по-голямата част от деня затворен заедно с Аника и Сайлъс, преглеждайки всичко, което се знаеше за Кръста на елементите. След това бе отишъл да потренира заедно с Итън, Конър и Адна. Сега, когато вече притежаваше един от мечовете, те бързаха да му помогнат да свикне с него.
Дали беше приключил? Дали и Шей, като мен, стоеше в стаята си и се взираше в нощното небе, така облачно, че не се виждаше нито една звезда, нито един лунен лъч? Част от мен искаше да отиде при него и да бъдем заедно, както бях направила предишната нощ. Да усещам тялото му, долепено до моето в съня си, ми вдъхваше спокойствие и утеха, каквито дотогава не познавах, а да лежа самичка събуждаше болка дълбоко в мен. Станах от леглото и направих няколко стъпки към вратата, преди да изръмжа от раздразнение и да се хвърля обратно върху дюшека. Увих се в одеялата, сякаш си правех пашкул, и забих пръсти в меката материя. Не можех да отида при Шей сега, независимо колко магнетично бе притеглянето му. Пък и той също не бе дошъл да ме потърси, от което ме болеше повече, отколкото бях готова да си призная.
Сърцето и умът ми непрекъснато бяха разкъсвани от противоречиви импулси. Не исках да отида при някой от двамата алфи, само за да се измъкна тайно от леглото му на следващата сутрин. Предишната нощ с Шей беше проява на себичност — повече не биваше да се отдавам на тези наклонности. Особено след начина, по който Рен се бе доказал пред Търсачите днес. Не го бях излъгала — утре наистина щях да имам нужда от него. След това… не, не биваше да мисля за това. Още не.