— Ако не беше толкова печално, би било смешно. — Аз се облегнах на стената до него.
— В смисъл?
— Фей и Дакс бяха най-силните ни воини. Ала в крайна сметка се оказаха прекалено страхливи, за да се борят за себе си.
Рен кимна.
— Не преспах с Шей, за да ти отмъстя. — Казах го толкова тихо, че не знаех дали ме е чул. — Аз… той…
Рен не отговори в продължение на цяла минута. Вече бях почти сигурна, че не ме е чул, когато той се прокашля.
— Знам, че изпитваш чувства към него. Очевидно е. Но наистина ли го мислеше, когато каза, че няма да избереш преди войната да е свършила?
— Аз… Да, мислех го.
Трябваше да е така. Ако изберях Рен или Шей за свой алфа, другият щеше да си тръгне. Такава бе природата на алфите.
След като един от тях спечелеше мястото си, другият щеше да бъде прокуден, неспособен да понесе да заема подчинена позиция в редиците на глутницата. А аз не можех да го допусна. Освен това кръвта се вледеняваше във вените ми само при мисълта, че някой от тях може да си отиде.
— Тогава искам да знаеш нещо. — Рен се обърна към мен и сложи ръце от двете страни на раменете ми, улавяйки ме като в клетка.
— Недей. — Нямах си доверие да бъда толкова близо до него. Вече бях допуснала грешка с Шей, проявявайки слабост, когато бях обещала да стоя далеч от него. Не бих могла да си го простя, ако сторех същото и с Рен. Освен това част от мен бе наясно, че искам Рен да ме докосне, защото бях прекарала тази нощ в неспокоен сън, надявайки се Шей да почука тихичко на вратата ми. А той не го бе сторил. Колкото повече Шей навлизаше в света на Търсачите, толкова повече се отдалечаваше от нас.
— Чуй ме, Кала. — Очите на Рен не ми даваха да помръдна. — Помниш ли, когато бяхме в „Едем“?
Кимнах, твърде смутена, за да съм в състояние да говоря. Дори не бях сигурна дали ще чуя гласа си заради думкането на сърцето си. От онази нощ в „Едем“ сякаш бяха минали години. Не разбирах защо му бе на Рен да се връща към нея точно сега.
— Ти ме попита дали се боя от нещо.
— Спомням си. — Прехапах долната си устна, когато случилото се изплува в съзнанието ми. — Ти отвърна, че се боиш от едно-единствено нещо.
— Едно-единствено нещо. — Рен се приведе и прошепна в ухото ми: — Винаги ме е било страх само от едно. И все още е така.
Тялото ми сякаш бе замръзнало, приковано към стената от думите му.
— Какво е то?
Гласът му потрепери.
— Че никога няма да ме обикнеш. Не и истински.
— Рен… — Ръцете ми се тресяха.
— Чувах какво си шептят другите — продължи той. — Виждах как ме гледат някои от вълците на Бейн. Начина, по който баща ми… имам предвид, Емил… говореше за майка ми. Тя беше мъртва, ала той сякаш все още я ненавиждаше. Дори за мен бе очевидно, че докато са били заедно, той я е държал в подчинение, ала между тях не е имало любов.
Дишането ми стана накъсано. Не знаех дали бях в състояние да понеса онова, което той имаше да ми каже, но не можех и да го спра.
Устните му докосваха ухото ми.
— Първият път, когато те видях… когато ни обещаха един на друг… заклех се, че няма да те принуждавам да ме обичаш, а ще намеря начин да те спечеля.
Нещо в мен се прекърши.
— Ако си искал да ме спечелиш, защо прекара всички години в гимназията, като излизаше с други момичета?
Във въпроса ми имаше повече яд, отколкото бях възнамерявала. Ала цялото чакане, годините, в които не можех да последвам увлеченията си, макар да виждах как Рен се отдава на своите. Все още бях сърдита заради това. То правеше признанието на Рен нечестно и може би дори — невярно.
Рен долепи чело до слепоочието ми.
— Мислех си, че ако видиш други момичета да ме желаят, като в същото време знаеш, че аз искам единствено теб, може да промениш отношението си към мен.
Тихо ръмжене се надигна в гърлото ми.
— Сабин е права. Наистина си идиот.
— Ще помогне ли, ако се съглася с теб? — Той се усмихна, ала очите му бяха сериозни.
Извърнах глава; гняв, надежда и желание се бореха в гърдите ми.
— Можеше да ми кажеш какво изпитваш.
— Щях да го направя. Исках да го сторя, когато ти дадох пръстена… но се уплаших.
Погледнах го, видях, че се е изчервил и разбрах, че не ме лъже.