— Аз… — Не намирах думи. Пък и какво можех да кажа?
— Моля те единствено да ми дадеш още един шанс. Или пък възможност да започнем на чисто. Но исках да знаеш какво изпитвам. Наясно съм, че изгледите за мен не са добри. Шей се появи и промени живота ти. Той те спаси.
— Аз спасих него. И себе си.
— Имах предвид, че от самото начало той е героят. Нормално е да го желаеш. Ала историята, която имаме, миналото ни… Не всичко беше толкова лошо.
— Знам.
— Не можеш да ми кажеш, че когато бяхме сами в къщата, част от теб не искаше да остане.
Пръстите ми още по-силно стиснаха хавлията, за да не я изпуснат. Имаше право. Поне донякъде. Той все още ме привличаше… вълкът, който бе роден, за да ми бъде равностоен партньор. Онзи, с когото мислех, че ще прекарам живота си. Страх ме бе да се откажа от миналото, което ни свързваше. Този път ми беше познат. Знаех какъв би бил животът ми с Рен и къде бе мястото ми в него, знаех също така, че държа на Рен. Изкушението да го задържа близо до себе си бе наистина голямо.
— Открай време сме предвидени един за друг, Кала. — Думите му ме накараха да потръпна — той сякаш беше прочел мислите ми. — Нека ти покажа как би било.
Устните му почти докосваха моите. Безсилна да устоя повече, аз проследих очертанията на гърдите му. Той изръмжа тихичко и зарови пръсти във влажната ми коса, докато ме целуваше. Ръцете ми се плъзнаха надолу по тялото му и откриха края на хавлията, увита около кръста му. Целувката му стана по-настойчива, насърчавайки ме да продължа.
Вратата на банята се отвори и Конър влезе с нехайна стъпка. Гол до кръста, той бе обут в долнище на пижама, а през рамото си беше преметнал хавлия. Подсвиркваше си, но спря, когато видя голия гръб на Рен и мен, притисната до стената.
— О, богове! Очите ми! — Той закри лицето си с ръце. — О, невинността ми!
— Млъквай, Конър! — казах аз, едновременно облекчена и разочарована от прекъсването.
Измъкнах се изпод ръцете на Рен, взех разстоянието до съблекалнята с един скок и се хвърлих вътре. Навлякох дрехите си колкото се може по-бързо, преди да избягам от банята с чувството, че ще умра от срам. Докато бързах по коридорите, минавайки покрай още полузаспали Търсачи, тръгнали да си вземат душ, се мъчех да убедя себе си, че не чувам смеха на Конър подире си.
10
Стомахът ми къркореше от глад, но все още треперех от напрежение след срещата с Рен. Не можех да рискувам да срещна Шей, докато чувствата ми бяха толкова объркани… и докато миризмата на Рен най-вероятно все още беше върху кожата ми.
„По дяволите, Кала. Защо не можеш да стоиш настрана от него? Защо не можеш да стоиш настрана и от двамата?“
Бях научила колко силна движеща сила е страстта, да не говорим пък за любовта, и все пак се дразнех на себе си, задето толкова лесно губех контрол, когато кръвта ми се разпалеше.
Отказах се от идеята да се присъединя към отряда Халдис за закуска и вместо това се отправих към градината в търсене на пресни плодове. За моя изненада (като се има предвид колко рано бе все още) открих Ансел да бере портокали.
— Добро утро — усмихна ми се той.
— Някакъв шанс да получа един от тези? — попитах, посочвайки наполовина пълната кошница.
— Разбира се. — Той ми подхвърли един портокал и аз се залових да го беля. — Рано си станал.
Върху раменете му легна напрежение.
— Трудно ми е да спя.
Отхапах парче плод, наслаждавайки се на свежия цитрусов вкус, разлял се в устата ми. Портокалът бе невероятно сочен, просто съвършен.
Ансел мълчаливо се залови да къса плодове от дървото.
— Изглеждаш по-добре — казах бавно.
— Така ли?
Прокашлях се, задавяйки се с портокаловия сок. Гласът на Ансел имаше същото металическо звучене, което бе накарало кръвта да се смръзне във вените ми, когато за първи път научихме как са го наказали Пазителите.
— Не се ли… не се ли чувстваш добре?
Той се обърна към мен. Макар и не така празни както в Денвър, в очите му се четеше безнадеждност.
— Никога няма да бъда добре, Кала — отвърна той, премятайки един портокал в ръцете си. — Не и наистина.
— Но… — Искаше ми се да не говори такива неща. Искаше ми се да вярвам, че това е просто самосъжаление… ала знаех, че не е така. — Ами Брин?
— Обичам Брин. И не понасям да я гледам как страда.
Взирах се в лицето му. Изглеждаше по-голям от малкото ми братче, което познавах. Пораснал и изпълнен с гняв.