— Преструваш се, че си добре, за да не я нараниш.
Ансел кимна.
— Тя явно мисли, че все още ме обича. Опитах се да сложа край на връзката ни, но тя отказва да ме чуе.
— Не искаш ли да бъдеш с нея?
— Винаги ще я обичам. Но не съм достатъчно добър за нея. Тя заслужава нещо повече.
— Как можеш да го кажеш! — Идеше ми да му се развикам, но се насилих да говоря спокойно. — Та ти си си същият!
— Не съм. — Ноктите на Ансел потънаха в кората на портокала, толкова силно го стискаше. — Вярвай ми, не съм.
— Разбира се, че си. И Брин те обича.
— Не съм й равен. Вече не. Една връзка не може да просъществува, ако партньорите не са равностойни. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.
— Естествено, че го знам — намръщих се аз. — Но ти грешиш. Вече ти казах. Търсачи и Стражи и преди са били заедно. Създавали са семейства.
— Знам. — В усмивката на Ансел се долавяше неприязън. — Чух го. От теб. От Тес. Търсачи и Стражи. Монроу и Корин. Той и тя, тя и той.
— Какъв е проблемът тогава? — Без да забележа бях смачкала остатъка от портокала в юмрука си и сега между пръстите ми се процеждаше лепкав сок. — Получавало се е. Било е истинска любов, истински партньорства. Хората са умирали заради тях.
— Не е същото. — Той наведе глава.
— Защо?
— Защото аз не съм се родил Търсач. Нямам тяхната сила. — Погледна ме и сивите му очи бяха гневни, същински буреносни облаци. — Аз съм чисто и просто по-малко, отколкото бях някога. И никога няма да стана повече. Рано или късно Брин ще го осъзнае. И ще си тръгне. Така ще бъде най-добре.
— Ами ако не го направи? — Взирах се в смачкания плод в ръката си и имах чувството, че се взирам в опустошеното сърце на брат си. — Ами ако иска да бъде с теб? Да създадете семейство?
— Семейство, в което да играя ролята на баща на глутница вълчета?
— Така са устроени нещата.
— Знам — отвърна той. — Тес ми обясни за природата на майката. Ала биология или магия, или каквото и да е, няма значение. Не става дума за това дали двамата с Брин можем да бъдем заедно или да създадем семейство. Става дума дали трябва да го направим.
— Защо не изчакаш да видиш как ще се развият нещата в бъдеще, Ансел? — Не знаех какво друго да кажа. Ненавиждах отчаянието в гласа му, усещането за безвъзвратност.
— Обещавам ти, че никога няма да нараня Брин — увери ме той. — Няма да й кажа как се чувствам. Ще бъда с нея, когато има нужда от мен, а когато поиска, ще я пусна да си отиде.
Двамата с Ансел стояхме на пътеката и се гледахме. Нямаше какво друго да си кажем.
Той се усмихна ужасяващо празно и ми подаде още един портокал.
— Все още трябва да закусиш. Нали пречука първия портокал.
— Благодаря — едва успях да промълвя през буцата, заседнала в гърлото ми.
— Ето те! — Гласът на Брин ме накара да се обърна. Тя подскачаше по пътеката, грейнала от щастие. — Съжалявам… май се позабравих в банята. Същински рай на натуралните продукти! Търсачите определено трябва да започнат да ги продават. Ще поговоря с Тес за това. Помириши кожата ми — рози и мащерка!
Ансел се обърна към нея и пред очите ми се преобрази — надяна маската си и ето че съкрушеният ми брат се превърна в онзи Ансел, когото познавахме открай време.
Не можех да остана там, не и в този момент. Не исках Брин да прочете по лицето ми нещо, което не биваше да знае. Измъквайки се с оправданието, че трябва да се видя с Аника, се отдалечих от тях, мъчейки се да отвлека вниманието си с портокала. Ала не бях прекосила и половината градина, когато се натъкнах на ново напомняне за това колко несигурно бе всичко в живота ми.
Конър се бе разположил на една каменна пейка до пътеката. Ризата му беше разкопчана, разкривайки коравите мускули на гърдите му, набраздени от белези. Белези, които познавах.
Понечих да се обърна, но после си дадох сметка, че трябва да оправя нещата с него или поне да поуспокоя съвестта си.
— Е, колко Стражи смяташ, че си убил?
— Опитвам се да намаля убиването — отвърна той, без да отваря очи. — Ала както виждаш, те всички са имали добрината да ми оставят сувенири за спомен. — Той докосна белязаните си гърди.
Настаних се на пейката до него, оставяйки слънцето да сгрее шията и раменете ми. Пулсът ми беше преминал в галоп, но въпреки това се насилих да изрека онова, което си бях намислила.