Шей ни очакваше на прага. Влязохме в килията и заварихме Лоуган, изтегнат върху двоен матрак. Въпреки че имаше само една възглавница и одеяло от небоядисана вълна, той изглежда се чувстваше твърде удобно, както се бе облегнал на лакът, пушейки цигара с аромат на карамфил.
Рен, Сабин и Нев вече също бяха тук, а зад тях стояха Аника и Итън. Итън не откъсваше изпълнен с подозрение поглед от Лоуган, докато в очите на Аника се четеше по-скоро любопитство.
— Прекрасно. — Лоуган ни се усмихна и изтръска пепелта от цигарата си в една празна чаша на пода.
— Майната ти — озъбих се аз. Лоуган може и да очакваше всичко да си е постарому, но не беше познал. Вече не ни беше господар и държах да го знае.
Брин си пое рязко дъх, ала Мейсън се усмихна. Очите на Лоуган се разшириха за миг, но той бързо си надяна спокойна маска.
— Кала, не очаквам топли чувства от теб, но несъмнено можем да бъдем поне любезни.
— Ти си затворник. Дотук бяхме с любезността. Защо ни повика?
Той се прокашля.
— По две причини. И благодаря, че се отзовахте.
— Кала е права — обади се Рен. — Престани с игричките, Лоуган. Говори.
— Май всички сте в отвратително настроение. — Лоуган угаси цигарата си и въздъхна. — Тази ми беше последната.
— Радвам се — каза Мейсън.
Лоуган се обърна към него и сърцето ми прескочи един удар.
— Не го гледай! — Нев прекоси стаята и застана пред Мойсън. — Да не си посмял да го погледнеш или ще ти издера очите.
— Добре съм — прошепна Мейсън, ала беше пребледнял. Ансел напъха ръце в джобовете си, взирайки се в пода.
За първи път гласът на Лоуган изгуби ясния си заповеднически тон.
— Е, с това стигаме до първата причина да ви повикам… Бих искал да се извиня.
Никой не продума, но всички зяпнахме.
Най-сетне Шей наруши мълчанието:
— Да се извиниш?
— Макар да съм затворник, не мога да не се възхитя на силата, лоялността и най-вече — издръжливостта на връзките в глутницата ви. Опитах да се възползвам от верността ви към Пазителите и съжалявам, че допуснах мисълта за наследството ми да ми завърти главата.
— Да ти завърти главата? — изръмжа Нев; въздухът около него сякаш беше нажежен. — И мислиш, че това е достатъчно, за да изкупи онова, което се канеше да направиш?
Аз направих крачка към него. Колкото и да ненавиждах Лоуган, да му се нахвърлим, докато беше пленник на Търсачите, нямаше да реши нищо.
— Разбира се, че не — продължи Лоуган, хвърляйки умолителен поглед към Аника, която побърза да застане между него и Нев.
— Моля ви да запазите спокойствие — каза тя с ръка върху дръжката на меча си.
— Нямате представа… — Нев я изгледа свирепо.
— Остави. — Мейсън сложи ръка на рамото му и го дръпна назад. — Той не го заслужава.
— Ами аз? — Гласът, разнесъл се зад мен, ме накара да се обърна изненадано. Ансел се приближаваше бавно към Лоуган, все така без да изважда ръце от джобовете си. — Аз ще получа ли извинение?
Лоуган наклони глава на една страна и се намръщи.
— Предполагам…
— Предполагаш? — Ансел се разсмя — тънък, ужасяващ звук. — Вие убихте майка ми. А с това, което оставихте от мен, по-добре да ме бяхте довършили веднъж завинаги.
— Изглеждаш ми съвсем добре — каза Лоуган. — А що се отнася до майка ти, не аз…
Думите му се превърнаха в пронизителен писък, когато Ансел се нахвърли върху него, стиснал в ръка градинарската ножица, която до този момент бе крил в джоба си. Беше вдигнал оръжието над главата си, замахвайки с цялата сила, на която бе способен. Беше бърз, ала рефлексите на Аника бяха още по-светкавични. Тя се стрелна напред, обвивайки ръце около кръста му. Брат ми не можа да запази равновесие и ударът му се отклони, оставяйки дълга рязка върху рамото на Лоуган. Ако Аника не се беше намесила, ножицата щеше да се забие в гърлото му.
— Итън! — Аника завъртя тялото на Ансел и го бутна в ръцете на Итън. — Изведи го оттук. Намери Тек. По-късно ще се оправим с това.
Итън извлече Ансел през вратата, а Сабин го последва, без дори да си даде труда да се извини.
Наканих се да тръгна след тях, ала Брин ме улови за ръката.
— Аз ще се погрижа. Ти трябва да останеш тук. Нещо става — не съм сигурна какво, но Лоуган си е наумил нещо. Аз ще отида при Ансел.