Част от мен искаше да продължи да спори — Ансел беше като оголен проводник, опасен и непредсказуем. Трябваше да поговоря с него, да го успокоя. Но освен това бях наясно, че Тес и Брин вероятно ще се справят по-добре от мен. За него аз все още бях част от причината той вече да не е Страж.
— И аз идвам. — Мейсън хвана Брин за ръката. — Не мога да остана тук.
— Искаш ли и аз да дойда? — попита Нев, ала Мейсън поклати глава.
— Няма нужда. После ще ми кажеш какво става.
— Някой смята ли да ми помогне? — Лоуган беше притиснал ръка до рамото си. — Ранен съм.
— Отива ти — подхвърли Рен.
— Сигурна съм, че Итън ще изпрати един от Еликсирите — спокойно отговори Аника. — Кръвта ти няма да изтече дотогава.
Очите на Лоуган за малко да изскочат.
— Какво друго имаш да ни казваш, Лоуган? — попитах аз. Защото с извиненията си само ни губиш времето. Думите ти не означават нищо за нас.
— Добре. — Пазителят се изпъна, доколкото можеше, без да сваля ръка от порязаното си рамо. — Искам да ви помогна.
— Как? — попита Шей.
— Мен повече ме интересува защо, а не как — обади се Рен.
Лоуган се усмихна, възвръщайки си част от изгубената самонадеяност.
— Както ви казах, възхищавам се на уменията ви. Освен това научих доста за Търсачите.
— Така ли? — Аника скръсти ръце на гърдите си.
— Съвсем случайно, разбира се. Цялата сграда кипи от новини за последната ви мисия. — Той погледна към Шей и очите му се плъзнаха към меча, окачен на кръста му. — Поздравления.
Шей пристъпи от крак на крак и го погледна предпазливо.
— Този обрат на събитията ме накара да преосмисля собствената си позиция — продължи Лоуган. — Аз съм човек, който обича да залага и съм готов да се обзаложа, че вие ще спечелите войната.
Ахнах, противно на волята си. Това бе последното, което очаквах да чуя от Лоуган.
— Трудно можеш да се наречеш какъвто и да било човек — изплю се Нев, без изобщо да се впечатли от сериозността на думите му. — Ти си разглезено, арогантно хлапе, което сега се бои. Нищо повече.
— Така е — съгласи се Лоуган. — Е… поне това, че се боя. Ще се престоря, че не съм чул останалата част от думите ти… в името на любезността.
— Боиш се? — повторих, неспособна да изтрия усмивката от лицето си. Пазител, който се бои от Стражите. Това трябва да бе най-прекрасното нещо, което бях чувала през живота си.
— Естествено, че се боя. — Когато Лоуган срещна погледа ми, разбрах, че казва истината. — Бъдещето не вещае нищо добро за нас. Така е, откакто ти попречи Шей да бъде принесен в жертва на Сауин. Той вече има един от мечовете. Много скоро Кръста на елементите ще бъде негов.
— И с Пазителите ще бъде свършено — заяви Аника.
Лоуган потрепери.
— Да, това изглежда все по-вероятно.
— Не ми се струваш особено разстроен от грозящата те гибел. — Смехът на Рен беше леденостуден.
— Защото се надявам да променя съдбата си.
— И как възнамеряваш да го сториш? — попита Шей. — Миналото ти не работи в твоя полза.
— Всъщност — усмихна се бавно Лоуган, — смятам, че именно то ще ми помогне.
Аника застана над него, вперила поглед в лицето му.
— Какво ни предлагаш?
— Последната битка, когато се изправите срещу Боск — започна да обяснява Пазителят. — Тя трябва да се състои при настоящото местонахождение на Разлома, нали?
Аника кимна.
— Е, аз знам къде е.
— Какво ни пречи да те принудим да ни кажеш къде е? — попита Аника.
— Знаеш, че това не е достатъчно. — Лоуган вече се усмихваше широко. — Нали?
Аника не отговори, ала очите й се присвиха.
— За местонахождението навярно и сами можете да се досетите. Дори и да ви отнеме по-дълго, отколкото бихте искали — продължи Лоуган. — В крайна сметка, то е в имението „Роуан“.
— Подозирахме, че може да е там — отвърна Аника, докато Стражите се споглеждахме объркано.
— Какъв е този Разлом? — попита Рен.
— Вратата, през която Предвестникът и слугите му проникнали в нашия свят — обясни Аника. — Отворен е в края на петнайсети век, ала звярът го мести, където пожелае, така че никога не сме били сигурни къде точно се намира в момента.