— Всички ли са тук? — Сайлъс опъна жилетката си и извади неизменната си химикалка и тефтер.
— Наистина ми се иска той да не идваше с нас — отекна гласът на Мейсън в главата ми.
— Определено съм съгласен с теб — отвърна Шей и размаха опашка.
— О, чакайте! Забравих си лосиона против слънце — обади се Конър. — Сайлъс, ще бъдеш ли така добър да се върнеш в Академията и да ми го донесеш? Ние ще те изчакаме, нали, приятели?
— Я млъквай — сопна се Сайлъс, но си потупа жилетката и аз бях сигурна, че проверява дали той си е взел лосион против слънце.
— Хайде. — Итън ни помаха да го последваме по тясната пътечка, която едва различавах сред пищната растителност. — Чакат ни.
Вървяхме в продължение на около четвърт километър. С всяка стъпка до ушите ни все по-ясно достигаше силен тътен. Най-сетне Итън сви зад един завой. Последвах го и се заковах на място.
Имах чувството, че някой изведнъж бе дръпнал завесите на потънала в тъма стая. Обляха ни ослепителни лъчи, когато джунглата изведнъж свърши, отстъпвайки място на плаж, който се простираше в продължение на километри и бе засипан с пясък, бял като сняг. Грохотът на разбиващите се вълни — едновременно покана и предупреждение — накара кръвта ми да закипи. Не исках да си го призная, ала океанът ме плашеше. Мястото на вълците не беше във водата. Въпреки това загадъчността и красотата на безкрайните вълни докосна някаква струна дълбоко в душата ми. Може би това, че ми бяха непознати, им придаваше необяснимо очарование.
— Ще поплуваш ли, Кала? — Конър ме побутна с лакът.
Взирах се в океана толкова дълго, че бях изостанала от другите. Те вече се бяха отправили към една порутена къща, която изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се изтърколи от покрайнините на гората върху плажа, превръщайки се в голяма купчина летви и греди. Дълъг кей тръгваше от верандата й и навлизаше в океана, където се полюшваха три лодки, привързани към паянтовата структура. В една от лодките различих очертанията на човек, ала той не ни забеляза, прекалено погълнат от онова, с което се занимаваше.
Жена с дълга, тъмна коса стоеше на верандата и ни махаше. Когато стигна до нея, Итън я прегърна с всичка сила. Тя му се усмихна широко, но бързо насочи вниманието си към приближаващите вълци. Шей спря пред нея и си възвърна човешкия образ.
— Радвам се отново да те видя, Потомъко — усмихна му се тя и аз се досетих, че трябва да е била сред Водачите, които се бяха съвещавали с Аника и Шей в наше отсъствие. Очите й се преместиха върху меча, окачен на гърба му. — А още повече се радвам да видя това.
— Bienvenido, lobos18 — каза тя, обръщайки се към мен и останалите от глутницата. — Аз съм Инес, Водачът на Айдис. Моля ви се, кажете ми, че не хапете.
Рен се преобрази.
— Тъй като ни помоли толкова учтиво, ще направим изключение.
Другите от глутницата последваха примера му. Трудно ми беше да сдържа смеха си, като гледах как приятелите ми се опитват да изглеждат дружелюбни, вместо заплашителни, докато се представяхме.
— Стражите имали чувство за хумор? Кой да предположи! — Инес се засмя — сърдечен, искрен звук, който ме накара да се усмихна.
— Те са пълни с изненади — подхвърли Итън, ала ушите му пламнаха, когато едната вежда на Сабин подскочи.
— Наистина. — Инес хвърли учуден поглед на Сабин. — Влезте. Приготвили сме ви нещо за хапване. Ще обсъдим мисията, докато се храните.
Конър я прегърна през раменете.
— Обожавам Айдис — заяви той. — Инес никога не ни разочарова.
— Правим най-доброто от това, с което разполагаме — усмихна му се тя и погледна заинтригувано към Сайлъс. — Аника ни съобщи, че ще дойдеш. Рядко се случва сред нас да има Книжник.
— Просто правя онова, което историята изисква — отвърна Сайлъс.
Конър го побутна към вратата на къщата.
— Моля ти се, седни на масата, за да може да ядеш, вместо да говориш.
Също като аванпоста в Денвър, и това място беше построено с цел функционалност, макар тя да бе различна от тази в Денвър.
— Това магазин за водолазна екипировка ли е? — Шей се въртеше в кръг, за да огледа всички плавници, маски за гмуркане и бутилки с въздух, които висяха по стените.