Ръката на Рен се плъзна между бедрата ми и аз потреперих. Тялото ми знаеше какво предстои и крещеше за още. Ако бях хранила илюзията, че близостта, изживяна с Шей, бе успяла да задуши притегателната сила на Рен и неговите милувки, този миг я прогони. През онази нощ, споделена с Шей в градината, за първи път бях вкусила тайните на любовта и бях опиянена от желание да позная начините, по които Рен можеше да събуди тялото ми за живот. Запитах се дали ако го даря с това удоволствие, нямаше да отнема мъничко от ужасите, които бе преживял по моя вина. Допирът му ме върна назад във времето, обратно в едно минало, където бяхме заедно, както открай време трябваше да бъде. Едно минало, където майка ми бе жива, а брат ми не бе прекършен.
Устните ни отново се намериха и аз зарових пръсти в тъмната му коса.
— Обичам те — промълви той, прекъсвайки целувката ни за миг. — Винаги съм те обичал.
Сърцето ми прескочи един удар.
— Аз…
Струваше ми се, че Шей е до мен и шепне в ухото ми.
„Обичаше го, нали?
— Да.
— Но не така, както обичаш мен.
— Обичам те.“
Той бе единственият, комуто бях казвала тези думи, и не исках това да се промени.
„Какви ги върша, по дяволите?“
Обичах Рен. Все още го обичах. Ала това място, тези съкровени призраци, които ме задържаха в тази стая, върху това легло, нашепвайки за минали обещания и откраднати мечти — те вече не бяха моят живот. Да се бавим тук, независимо от чувствата ми, ни пречеше да избягаме от една съдба, която не бяхме избирали за себе си.
Пулсът на Рен беше учестен. Той отново ме целуна, ала на мен ми се струваше, че се намирам в прегръдките на неспокоен дух, който ме преследва, а не на любовника, когото желаех.
— Почакай — прошепнах. — Моля те, почакай.
— Недей. — Устните на Рен се спуснаха по шията ми. — Не го прави, Кала. Не се опитвай да си тръгнеш. Просто остани тук. Бъди с мен.
Нима не го виждаше? Че „тук“ не съществува. Това място бе празно, изпълнено единствено с тъга, а ако останехме — и със смърт.
— Рен. — Бутнах го назад нежно, но твърдо. Започвах да изпадам в паника, но не исках да си проличи. Трябваше да подбирам много внимателно всяка своя дума, всеки жест. И най-малката грешка можеше да накара Рен да се върне при Пазителите. Макар да не можех да бъда с него по начина, по който той искаше (не тук, не сега… може би дори — никога), нямах намерение да го изгубя. — Не е безопасно.
— Какво? — Той се изправи и примига насреща ми. — О! Да, разбира се. Виж, Кала, съжалявам за другите момичета. Знам, че за теб може да е неловко и със сигурност не беше честно, но ти се кълна, че винаги съм внимавал. Напълно здрав съм. Безопасно е.
Аз го зяпнах, а после избухнах в смях.
— Не те лъжа. — Рен изглеждаше леко засегнат от реакцията ми.
— Не е това — отвърнах, мъчейки се да си поема дъх. — Вярвам ти.
— Добре. — Той се усмихна и се приведе за нова целувка, но аз се отдръпнах; този път нямаше да попадна в капана на страстта, която ме бе хванала неподготвена първия път. Това място бе опасно и за двама ни.
— Не — казах. — Не е безопасно, защото онези, които построиха тази къща, искат да ме видят мъртва. Губим време, с което не разполагаме. Трябва да вървим.
— Още не. — Той посегна към мен. — Не сме в опасност. Никой не идва тук. Никога.
Неволно потреперих, питайки се колко ли пъти бе идвал в тази къща. Колко ли пъти се бе виждал принуден да бъде вълк единак, вместо предводител на глутницата?
— Засега. — Отдръпнах се настрани, за да избегна ръцете му. — Адна ни чака навън. Твоята сестра.
Изражението на Рен се преобрази и аз си отбелязах реакцията му наум, в случай че някога ми потрябва. Алфа инстинктите на Рен (нуждата да предяви претенциите си върху мен) можеха да бъдат озаптени от Адна. Тя бе семейството, от което той наистина се нуждаеше. Сестра му бе единствената му връзка с едно минало, което му предлагаше избавление от бруталността на Емил. От болезненото знание, че майка му е загинала от ръцете на Пазителите и че той никога не бе имал възможност да опознае истинския си баща.
— Можем да поговорим за това, когато се върнем в Академията. — Побързах да оправя дрехите си, мъчейки се да не обръщам внимание на чувството за вина, което ме раздираше. То ме връхлиташе едновременно от две страни: не знаех какво да кажа на Рен щом се махнехме от Вейл; не знаех и какво да кажа на Шей за случилото се тук. Собствените ми чувства бяха една оплетена бъркотия, в която сякаш никой не можеше да въведе ред.