Едва свикнала с усещането да се намирам под водата, изобщо не се чувствах готова да заменя откритото море с тясната пещера, ала нямах избор.
Тунелът изникна пред нас — непрогледно тъмен, за разлика от зеленикавосиния океан, който оставяхме зад себе си. Докато се приближавахме към зейналата черна паст, приливът на въодушевление, който ме бе обзел малко по-рано, отстъпи място на настойчива тревога.
Щом влезе в тунела, Габриел се показа на повърхността и свали маската си. Погледнах покрай него, мъчейки се да преценя разстоянието между водата и тавана на пещерата. Трябва да имаше около четири-пет стъпки, но на светлината от фенерчето си видях, че напред таванът бързо се снишава.
— Вече съм опънал водещо въже — каза Габриел. — Ако усетите, че се обърквате, използвайте го за ориентир. И не забравяйте — не му мислете много-много. Просто дишайте, изравнявайте налягането в ушите си, докато се спускате, и всичко ще бъде наред.
— Наистина ли това е най-добрият план? — попита Сайлъс. За първи път високомерието му беше изместено от страх. — За гмуркане в пещери се изисква специална подготовка. Може би…
— Подготовка, която аз преподавам — прекъсна го. — Знам какво върша. Нямаше да го правим, ако имахме друг избор.
Той поклати глава. Сърцето ми заби учестено, докато се чудех срещу каква ли опасност ни предстоеше да се изправим всеки момент.
— Това е единственият начин. — Габриел запали фенерчето на китката си. — И само си губим времето, като го обсъждаме.
Сайлъс бе започнал да трепери и не мислех, че е от гняв. Всъщност, малко ми дожаля за него.
Той може и да е задник, но няма нужда да бъде тук. Дойде единствено защото вярва в онова, което прави. Доплувах до него и понижих глас:
— Ще те държа под око, за да ти помогна, ако се наложи.
Очите му се разшириха, но той успя да кимне и аз му дадох знак да плува зад Шей и пред мен. Ако се нуждаеше от помощ, предполагах, че би било най-добре да я потърси от Габриел, Шей или от мен. Шей като че ли се справяше с лекота с всяко ново хоби, което му се стореше интересно… а аз бях прекалено упорита, за да се проваля в което и да било предизвикателство.
Следвайки Габриел, ние заплувахме един след друг, бавно и сигурно. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-тесен ставаше тунелът. Опитвах се да дишам равномерно, но не можех да сторя нищо за учестения си пулс. Тунелът се затваряше около нас, а слънчевата светлина, която проникваше през входа на пещерата, бързо отслабваше, така че трябваше да разчитаме единствено на фенерчетата около китките си, за да виждаме къде отиваме.
Изведнъж Габриел спря. Не се обърна, ала гласът му отекна над водата, усилван от стените на тунела.
— Време е да се гмурнем. Следвайте човека пред вас и се водете по въжето. Ще ни отнеме около пет минути, докато стигнем до мястото, където ще се наложи да си свалите жилетката и кислородната бутилка. Аз ще бъда от другата страна — вие ги пъхнете през отвора, а аз ще ви светя с фенерчето си.
Един по един се потопихме под водата. За разлика от проблясващата шир на открития океан, гмуркането в тунела ни обгърна в задушаваща тъмнина. Докато плувахме напред, той бързо се превръщаше в скалисто, подобно на пещера ограждение с остри издатини по стените и сталактити, между които трябваше да си проправяме път.
„Пет минути. Пет минути. Пет минути.“
Толкова малко време. Ала плуването сякаш се проточваше много по-дълго. Минавахме покрай други тунели, отделящи се от пътя, който следвахме. Течението непрекъснато се променяше, като ту ме придърпваше, ту ме отблъскваше от редицата гмуркания. Кръвта туптеше в главата ми, започваше да ми се вие свят. Думите се носеха в главата ми, редейки хипнотизиращ, смъртоносен напев.
„Удавяне. Разбиване. Загубване.“
Сайлъс спря и гласовете в главата ми закрещяха:
„Изгубена! Изгубена! Изгубена!“
Защо не се движехме? Какво не беше наред?
Кръвта пищеше във вените ми. Понечих да се обърна — ако само можех да се върна назад, да изляза от това място. Да намеря път навън, навън, навън. Тук беше прекалено тясно. Прекалено тъмно.
Сайлъс отново тръгна напред. Бавното, леко движение на плавниците му проникна през мъглата на паниката. След метър-два той отново спря. Аз останах неподвижна, наблюдавах го, мъчех се да си спомня какво би трябвало да правя.
Зад мен Рен подръпна лекичко върха на един от плавниците ми. Извърнах се, за да видя лицето му. Той наклони глава на една страна и ме погледна въпросително, давайки ми знак да продължа напред. Разбрах го.