Процепа. Бяха достигнали процепа. Естествено, че трябваше да спираме, докато онези пред нас минаваха един по един.
Сърцето ми все още се блъскаше в гърдите, но главата ми се бе прояснила достатъчно, за да не изпадна в неконтролируема паника.
Но не и за да направи чакането по-малко мъчително. Докато групичката ни се придвижваше напред, един по един, не можех да пропъдя страховитите образи, които се гонеха в ума ми. Как се заклещвам. Как нещо ме смазва. Как се давя в този мрак.
Стиснах регулатора с една ръка. В този миг само той ме свързваше със света навън — със светлината, земята и въздуха, където ми бе мястото.
Сайлъс разкопча стабилизиращата си жилетка, извади ръце от нея и заедно с кислородната бутилка я напъха в отвор, който почти не виждах. Миг по-късно плесна с плавници и се плъзна в черната дупка. Тялото му закри светлината от фенерчето, докато изчезваше между стените на тунела. Когато върховете на плавниците се изгубиха от погледа ми, сърцето ми сякаш спря.
През отвора се показа една ръка и Габриел надникна, за да ми даде знак, че ме чака. Умът ми крещеше неистово, докато свалях жилетката и бутилката и ги подавах на Габриел. Той се оказа прав — всеки опит да мисля само би ми попречил, подклаждайки страха, който щеше да ме убие.
Пропъдих всяка мисъл от главата си и накарах краката си да ритат бавно и механично. Изпънах се и се изстрелях през отвора като торпедо.
Не знаех, че съм преминала от другата страна, докато Габриел не ме улови за ръката и ме накара да спра, клатейки глава. Помогна ми да си облека жилетката и по бръчиците около очите му разбрах, че се усмихва. Шей чакаше до мен и също се усмихваше.
Когато жилетката и бутилката ми отново си бяха на мястото, здраво закопчани, Шей ме хвана за ръката и двамата изплувахме на повърхността. В мига, в който се показахме над водата, аз си свалих маската и поех жадно въздух, разтърсвана от мощни тръпки. Шей също си махна маската, изплю регулатора и се ухили широко.
— Какво?
— Трябваше да минеш през отвора бавно, Кала — обясни той. — Така изненада Габриел, че за малко да му избиеш регулатора от устата.
— Просто исках да го свърша колкото се може по-бързо — отвърнах отбранително.
Това плуване беше начело на списъка ми с неща, които не бих искала да повторя. Когато Адна се показа над водата, изпитах желание да я разцелувам.
„Слава богу, че е еднопосочно пътуване.“
Шей ме опръска, като се смееше.
Рен се появи на повърхността до нас.
— Човече, страхотно е отново да виждаш.
Сега, когато вече нямаше опасност да се удавя, се огледах наоколо. Рен беше прав. Светлината беше мъждива, но вече нямахме нужда от фенери.
— Това трябва да е входът на сенотето — каза Шей, посочвайки тавана.
Високо над нас — на поне трийсетина метра — се виждаше отвор, през който лъчите на слънцето, проправили си път през гъстия воал на джунглата, се разливаха в мрака, потрепвайки от време на време от някое случайно движение близо до отвора — пърполещи криле на птици, които си бяха свили гнездо в пещерата.
— Ама на вас май страшно ви харесва да плувате, а? — провикна се Мейсън. Двамата с Нев седяха на няколко стъпки от нас, заедно с Итън и Сабин. — Тук има чудесна суха… е, добре де, не суха, а влажна, но прекрасно солидна земя.
— Знаех си, че неслучайно те харесвам — засмя се Рен, докато плувахме към мястото, където солената вода миеше хлъзгавия каменен под на пещерата.
Когато излязох на сушата, единствено желанието да запазя поне някакво достойнство ме възпря да не се просна върху камъните, долепила лице до земята с огромна любов. Въздухът все още бе тежък, напоен с дъх на сол и разлагаща се риба, но поне беше истински въздух.
— Всички ли са добре? — попита Габриел.
— Малко ми е замаяно — отвърна Адна, изцеждайки водата от мократа си коса.
— Нормално е — увери я Габриел. — Но ми кажи, ако се влоши.
— Благодаря — отговори тя сухо.
— Всички се справихте отлично — каза Габриел. — Е, да вървим да свършим онова, за което дойдохме.
— Къде е това? — попита Шей.
— Една ниша — обясни Габриел, който вече бе тръгнал. — Всъщност, тя се вижда оттук.
— Светлината — промълви Шей.