Действаше. Прилепите не можеха да преследват едновременно толкова много вълци, които на всичко отгоре се движеха така бързо. А щом си изберяха един от нас и насочеха усилията си към него, той начаса се хвърляше във водата, преди да успеят да му навредят особено.
Поредният плисък отекна в пещерата — Сабин бе скочила във водата, повличайки доста прилепи със себе си, повече отколкото онези, които се бяха впили в Нев. Прилепите започваха да стават все по-добри в това да насочват вниманието си само към един от нас. Нов вихър премина през козината ми — не бе нужно да поглеждам през рамо, за да разбера, че този път си бяха набелязали мен. Първият прилеп кацна на гърба ми; ухапването му не болеше повече от убождане с игла, ала от усещането на езичето му, ближещо кръвта ми, едва не изгубих равновесие. Още един прилеп се впи в мен. И още един.
— Кала! — викът на Рен изпълни главата ми. — Твърде много са накацали по теб. Във водата! Сега!
Изобщо не исках да знам точно колко е „твърде много“. За сметка на това прекрасно усещах тежестта им върху гърба си, усещах и как кръвта ми изтича от десетки миниатюрни порязвания. Засилих се и скочих толкова устремно, че сблъсъкът с повърхността на водата изкара въздуха от дробовете ми. Прилепите се бореха да се откопчат от козината ми и да отлетят, преди водата да ги е погълнала. Преобразих се, мъчейки се да налапам регулатора и да си поема дъх. Сърцето ми биеше лудешки, но си наложих да остана неподвижна, попивайки тишината на потапянето. Под повърхността всичко тънеше в мрак, въпреки че очите ми бяха отворени. Имах чувството, че се рея в празно пространство, а не под водата. Отчаяно исках да се върна в битката, но първо трябваше да се съвзема. Едва когато отново задишах равномерно, доплувах до брега, преобразих се и се хвърлих в схватката.
Ала схватка нямаше. Останалите от глутницата стояха неподвижно и гледаха тавана, а ушите им потрепваха.
Прилепите бяха изчезнали.
— Какво стана? — Приближих се с мека стъпка до Рен.
— Махнаха се. — Той риеше неспокойно с лапа. — Пещерата се разлюля и те всички излетяха през отвора в тавана.
— Пещерата се е разлюляла? — Аз не бях усетила нищо.
— Не беше силно. — Сабин ближеше една рана върху рамото на Нев.
С Мейсън се спогледахме и той изплези език във вълча усмивка.
— Намерил го е. Шей е намерил Айдис.
— Откъде знаете? — Ушите на Рен потръпваха, когато се обърна към Мейсън.
— В Швейцария пещерата също се разлюля. — Гризнах закачливо Мейсън по рамото. — Браво на Шей!
— Ясно. — Рен си оставаше все така напрегнат. — Но защо това прогони прилепите?
Усетих как настръхвам.
— Да се връщаме при другите.
Вече отивахме към нишата, когато пещерата отново се разтресе. Земята се разлюля под лапите ми и ме запрати на една страна. Водата се развълнува и много скоро заприлича на клокочещ казан, който преливаше на брега.
— Какво става? — Гласът на Мейсън отекна в главите ни.
Чух, че Търсачите викат, но не можех да различа думите им над рева на водата, изливаща се в пещерата. Втурнах се натам, а лапите ми джапаха във вода до глезените. Би трябвало да е невъзможно — водата не можеше да прониква с такъв напор през тесния процеп, през който едвам се бяхме проврели. Ала ето че го правеше. Там, където ми бе стигала до коленете, тя вече ми беше до кръста и нивото бързо се повишаваше, принуждавайки ме да заплувам. Пещерата отново потрепери. Тежки скални късове западаха от тавана.
Видях, че Конър ни маха. Адна стоеше до него, борейки се с водолазната си екипировка, докато Габриел се мъчеше да й помогне. Итън плуваше към нас.
Но къде беше Шей? Не го виждах между тях.
— Трябва да се махаме оттук! — изкрещя Конър.
Водата вече ми стигаше до шията, ала аз почти се бях добрала до тях. Оглушителен тътен разтърси пещерата и разбунтуваният океан се стовари отгоре ни със силата на огромна приливна вълна, запращайки ни на всички страни.
Аз се блъснах в стената. Инстинктите ми крещяха да плувам нагоре, да намеря начин да изскоча на повърхността, ала малкото здравомислещи клетки, останали в ума ми, ме възпряха. Нямаше начин да изляза на повърхността, вече не. Пещерата се наводняваше със скорост, която можеше да се дължи единствено на магия. Дали бе последният капан, заложен от Пазителите или беше резултат от това, че Шей бе взел Айдис? Каквато и да бе причината, знаех, че единственият ми шанс за спасение бе да се опитам да използвам водата, а не да се боря с нея.