— Кала! — Конър размахваше ръце. Останалите бяха успели да стигнат до верандата. Отърсих пясъка от козината си и затичах натам.
— Добре ли си? — Рен излезе напред, за да ме посрещне. — Тече ти кръв.
— Раните не са дълбоки. — Ухапах го лекичко по хълбока. — Ще се погрижим, след като се махнем оттук.
Итън, който стоеше до вратата, я отвори. Сабин и Нев се втурнаха в къщата. Докато тичах натам, аз погледнах през рамо. Джунглата беше притихнала. Никой не идваше след нас.
— Не ни преследват — изръмжа Рен, очевидно споделяйки тревогата ми.
— Знам. Това не може да е хубаво.
Конър изруга, когато минахме покрай безжизнените тела на Инес и Мигел на верандата. Гърлата им бяха разкъсани, ала те бяха подпрени така, сякаш седяха, и се взираха в нас с невиждащи очи.
— Заклевам се, че ще ми платят за това — зарече се Конър, затръшвайки вратата след себе си. Стражите обикаляха около Търсачите, настръхнали и ръмжащи. Нещо не беше наред.
— Започвай да тъчеш, Адна — тихо каза Конър. — Колкото можеш по-бързо.
Тя кимна и се запъти към кухненската врата, за да има повече пространство. Тъкмо бе извадила камите си, когато усетих миризмата — не тази на las sombras, а друга, още по-парлива. Също като онзи на пантерите, мирисът, който долових, бе остър, като на изгорено, но докато техният беше нов и странен, този ми бе до болка познат. Мирис на горещ катран и опърлена козина.
Вече бях тръгнала натам, когато видях мастиленочерното безформено създание да се извисява над Адна.
— Кала! — уплашеният вик на Шей отекна в ума ми, ала аз нямах друг избор. Не биваше да мисля, ако не исках Адна да умре. Умреше ли тя, с нас беше свършено.
— Адна, бягай! — Преобразих се и се хвърлих към нея с цялата бързина, на която бях способна.
Сепната, тя се обърна към мен, прикована на място от объркването си.
— Конър! Итън! — Продължих да тичам към нея. — Изведете всички оттук! Бягайте! Веднага!
Протегнах ръце, сграбчих Адна през кръста и като се обърнах, я запратих през стаята, с надеждата Конър или някой друг да я улови.
— Не! — разнесе се отчаяният вик на Шей в същия миг, в който Рен нададе вой.
Затворих очи и се оставих да бъда обгърната от призрака.
Болка.
Докато тъмнината пъплеше по кожата ми, имах чувството, че в плътта ми се забиват безброй миниатюрни, нажежени до бяло кукички. А после те се опънаха, откъсвайки кожата от мускулите. Знаех, че пищя, но не чувах нищо. Не можех да чуя дори звука на собствената си агония. Раздираха ме на късчета. Тялото ми гореше.
А след това — нищо.
Трета част
Огън
16
Събудих се рязко, борейки се за въздух.
От другата страна на прозореца бушуваше снежна буря. Сняг и ледени кристалчета, остри като миниатюрни стрелички, се сипеха от облаците. Клепачите ми тежаха, докато се борех със смътните спомени. Топъл вятър. Солен въздух с дъх на лимони.
Сега обаче бях заобиколена от познати миризми. Книги с оръфани страници, подострени моливи, наскоро изпрани дрехи. Седнах и се огледах.
Намирах се в легло. В моята стая.
Усетих, че настръхвам.
Бях във Вейл. В гърдите ми се надигна вик, ала нещо го задави, сякаш нечия невидима ръка ме бе стиснала за гърлото.
„Вкъщи съм си. От какво се боя?“
— Добро утро, поспаланке.
Майка ми седеше на един стол близо до нощното шкафче, а баща ми стоеше зад нея, някак странно скован.
— Мамо? — Гласът ми изневери. Отново се опитах да помръдна, ала крайниците ми бяха изтръпнали и неимоверно тежки.
— Разбира се, че съм аз — каза тя, докато се взирах в нея.
Нещо в мен ридаеше.
„Защо видът на майка ми ме натъжава така?“
— Мислехме, че ще спиш цял ден. — Зъбите й, когато се усмихна, бяха толкова бели. — Нали, Стивън?
Баща ми кимна. В очите му имаше нещо, от което по гръбнака ми плъпна леден страх. Беше прекалено напрегнат. Алфата на Найтшейд бе настръхнал, готов за атака.