— Няма да се измъкнеш така — изръмжа той, придърпвайки ме към себе си. — Няма да те пусна да си отидеш. Не отново.
— Знам — отвърнах, без да се съпротивлявам, когато той ме целуна, като в същото време се питах колко дълбоко се закопавам сама. Ала се боях, че ако кажа каквото и да било, с което да разбия надеждите на Рен, той ще размисли и няма да поиска да дойде с мен. А това не биваше да се случи.
— Добре.
Почувствах, че се усмихва, докато ме целуваше.
Излязохме от спалнята и забързахме по стълбите. Когато стигнахме до входната врата, той поспря и се огледа наоколо.
— Жалко. Къщата наистина си я бива.
— В живота има и по-важни неща от къщите — отвърнах, посягайки към бравата.
Рен сложи ръка върху моята.
— Има още нещо, което трябва да ти кажа, преди да тръгнем.
— Какво? — попитах нетърпеливо, тъй като исках по-скоро да отидем на безопасно място, далеч от изкусителната атмосфера, която витаеше тук.
Рен се приведе и устните му докоснаха бузата ми, докато отварях вратата.
— Косата ти ми харесва така.
2
Приели вълчата си форма, двамата с Рен си тръгнахме от онова гробище на къщи. Когато доближихме високите борове, които обграждаха поселището, аз се заковах на място. Вдигнах муцуна и подуших въздуха, за да съм сигурна, че никой не ни е проследил.
— Вече ти казах, че никой не идва тук. — Рен ме ухапа лекичко по рамото. — Никога.
Погледнах го и усетих как кожата ми настръхва под дебелата козина, когато отново се запитах колко ли пъти бе идвал на това място. В живота на Рен имаше повече самота, отколкото някога си бях представяла. Надявах се, че бях на път да променя това.
— Тя е съвсем близо.
Затичах се към гората и Адна излезе да ни посрещне. Вървеше предпазливо, без да откъсва широко отворените си очи от Рен.
— Всичко наред ли е? — попита тя уж нехайно, ала гласът за малко да й изневери.
Аз възвърнах човешката си форма.
— Да.
Рен наклони глава на една страна, загледан в Адна. Отиде до нея с мека стъпка и подуши протегнатата й ръка. Не бях сигурна каква миризма разпозна, ала видях, че размаха опашка. След това прие човешкия си облик.
— Ариадна, това е Рение Ларош. — Отстъпих настрани, така че да не стоя между тях.
Тя се усмихна и ме поправи:
— Адна.
— Рен — каза той в същия миг.
Двамата примигаха, а после се разсмяха, докато аз местех поглед между тях. Между Рен, с неговото високо, мускулесто телосложение и Адна, чиято дребничка фигура с нищо не загатваше за войнствения й нрав, като че ли нямаше нищо общо. И все пак нещо сякаш ги свързваше. Гърдите ми пламнаха, когато си дадох сметка, че и двамата приличат на Монроу. В краткото време, което бях прекарала с водача на отряда Халдис, той се бе проявил като най-добрия предводител, когото бях срещала някога. Колко щеше да липсва на всички ни в предстоящите битки!
— Радвам се, че Кала успя да те убеди, че ние сме добрите. — Гласът на Адна вече звучеше по-уверено.
Рен кимна.
— Съжалявам за баща ти.
— Нашият баща. — Тя се поколеба, а после пристъпи напред, протегнала ръце към него.
Рен взе изящните й тънки пръсти в своите. Двамата останаха така в продължение на един дълъг миг. После Адна се притисна в него и облегна глава на рамото му.
За момент Рен сякаш бе слисан, ала бързо обви ръце около нея.
Трябваше да се прокашля, преди да успее да каже:
— Знаеш ли, винаги съм мислил, че би било страхотно да имам по-малка сестра.
— Внимавай какво си пожелаваш. — Адна вдигна поглед към него и се усмихна широко. — Аз не съм от най-лесните.
Рен се разсмя.
— Не се шегува — не можах да се сдържа аз.
— Много ти благодаря, Лили. — Адна ме изгледа свирепо, но и тя се смееше. — Какво ще кажеш да продължим да си разменяме обиди някъде, където е по-малко вероятно да се окажем в смъртна опасност?
— Тя те нарича „Лили“? — Рен се взираше изумено в нея.