Далечни гласове отекнаха някъде дълбоко в ума ми.
„Вече няма алфа на Найтшейд.“
— Ансел? — промълвих.
Остра болка се опита да пререже черепа ми надве. Приведох се напред, стиснала главата си в ръце.
— Брат ти е на патрул с Мейсън — отвърна майка ми. — Скоро ще се върне. Не се притеснявай.
Кимнах. Звучеше логично. Но защо главата ме болеше така?
Баща ми сбърчи чело.
— Боли ли те нещо?
— Стивън. — Майка ми го погледна и в очите й припламна предупреждение. — Стига си я глезил. Нали все пак е алфа.
— Разбира се, г… Наоми — отвърна той; ръцете му се вкопчиха в гърба на стола й.
— Мисля, че съм болна — казах аз. — Боли ме главата.
— Ей сега ще ти дадем един аспирин, миличка — обеща майка ми. — Но ти заспа, преди да успееш да ни разкажеш приключенията си.
— Приключенията ми? — зяпнах я аз.
— Да. Тъкмо ни разказваше за всички места, които си посетила. Нали пътува с приятелите си. Забрави ли, че това бе подаръкът ти от Пазителите за Съюза? Всички места, които си видяла?
Тя се усмихна и аз усетих как ме обгръща вълна от спокойствие; крайниците ми натежаха още повече, ала във вените ми се разля блаженство.
— Точно така. — Перлените й зъби проблеснаха, когато се усмихна. — Искаме да чуем всичко за пътуването. Как ти се сториха местата, които посети?
Тя се намести на стола. Когато се размърда, тялото й сякаш се размаза, за миг лицето й се разкриви и ми се стори, че виждам…
Извиках, когато нов пристъп на болка стисна главата ми.
— Кала! — Баща ми пристъпи към мен, ала ръката на майка ми се стрелна напред и той се закова на място. Тя се изправи и тръгна към мен.
Но защо се движеше толкова бавно?
При всяка стъпка очертанията й отново се размазваха. Главата ми туптеше толкова силно, че трябваше да затворя очи. Не можех да се съсредоточа върху нея, докато тя се приближаваше.
Матракът изскърца, когато тя се настани до мен. Ръцете й се докоснаха до слепоочията ми и болката отстъпи на нов прилив на блаженство.
— Ето — изгука тя. — Така е много по-добре, нали?
Кимнах, ала все още изпитвах желание да заплача. Имаше нещо, което исках да й кажа, нещо страшно важно, което майка ми трябваше да знае.
Опрях глава на рамото й.
— Съжалявам.
Но и сама не знаех защо се извинявам.
Тя поглади косата ми. Миризмата й нахлу в ноздрите ми — острата миризма на пергамент и червено вино. Отдръпнах се и се взрях в нея.
— По-добре ли се чувстваш?
Вдишах дълбоко, оставяйки мириса да се задържи. Мирис, който не принадлежеше на Наоми Тор. Майка ми винаги ухаеше на гардении и папрат.
Онова, което усещах сега — стари, плътни миризми, смесващи се в упоителен парфюм — също ми беше познато, но принадлежеше другиму.
— Лумин — прошепнах.
В мига, в който изрекох името на господарката си, магията й се развали.
Въздухът около мен запращя, пръскайки се на парчета пред очите ми. Майка ми беше изчезнала. Вместо нея до мен седеше Лумин Найтшейд. Баща ми стоеше безмълвно в другия край на стаята, а в очите му гореше страх.
Шокът ме прикова към леглото, докато илюзията се разпадаше. Тръпки пробягаха по тялото ми, разтърсвано от хлипове.
Лумин въздъхна и опъна тъмното сако на костюма си от „Шанел“.
— Това не е никак красиво, Кала.
— Ти, кучко! — изръмжах аз и зъбите ми се изостриха. Тъкмо се канех да се нахвърля върху нея, когато баща ми изкрещя:
— Кала, недей! — Заповедта, дошла от алфата на Найтшейд, все още бе достатъчна, за да ме накара да спра.
Очите му срещнаха моите и ги накараха да погледнат към дрешника. През открехнатата врата видях как нещо се движи вътре. Сенки, гъсти като катран, се полюшваха в мрака. Призрак.
Стомахът ми се сви на възел, когато си спомних как призракът ме поглъща. Вълна от болка се разби в тялото ми и едва не ме изпрати в безсъзнание.
Лумин се усмихна.
— Хайде, Кала, наистина ли очакваше, че просто ще оголя гърло, за да можеш да забиеш зъби в него? — Тя ме потупа по ръката. — Би трябвало да ме познаваш по-добре.
Отскубнах пръстите си от нейните. Макар и да не можех да я нападна, нямаше да й правя мили очи.
— Махни се от мен.