— Ако ти помогнеш на нас — отвърна Лумин.
Не казах нищо. Не бих била в състояние, даже да исках. Цялата треперех, главата ми туптеше, гърлото ми беше пресъхнало.
— Стивън. — Лумин протегна ръка към баща ми и той пристъпи предпазливо към леглото. — Емил и Ефрон ще са тук до час. Използвай това време разумно. Както се уговорихме.
— Разбира се, господарке. — Баща ми наведе почтително глава, когато Лумин се изправи и излезе от стаята, следвана от призрака.
В мига, в който изтъканото сякаш от сенки създание се махна, аз потреперих и се отпуснах върху възглавниците.
— Ето. — Баща ми взе чашата, която стоеше върху нощното шкафче. — Изпий това.
Погледнах я и поклатих глава. Суха усмивка изкриви устните му.
— Просто вода, Кала. Сам я налях.
— Благодаря — отвърнах дрезгаво и поех чашата от ръцете му. За миг се вгледах в прозрачната течност, чудейки се дали мога да имам доверие на баща си. И дали това изобщо имаше значение. Отпих и водата успокои болката, стиснала пресъхналото ми гърло.
— Откога съм тук?
— Донесоха те преди две нощи. Ти непрекъснато губеше съзнание, защото оставиха призрака да се храни от теб. — Баща ми изръмжа и погледна към вратата. — За да бъдеш изнемощяла, когато те разпитват и по-лесно да те манипулират.
— Но какво искат? — попитах, връщайки му чашата.
— Да им кажеш къде е Шей — отвърна той и аз едва не рухнах, толкова силно бе връхлетялото ме облекчение. Шей не беше тук. Беше в безопасност. И това беше нещо.
— Няма да го направя — заявих, срещайки нетрепващия му поглед. — Никога няма да го предам.
— Не съм и очаквал да го сториш.
Той ме наблюдаваше изпитателно, но ми беше трудно да разчета чувствата, изписани по лицето му. Объркване? Тревога?
— Брат ти… Той…
— В безопасност е — побързах да го уверя.
— Добре ли е?
Поклатих глава и тогава нещо в мен се прекърши. От гърлото ми се откъсна хлип и аз зарових лице в ръцете си, разтърсвана от ридание. Всички загуби, които бях понесла през последните седмици, най-сетне ме надвиха. Майка ми, баща ми, Лидия, Сайлъс, господин Селби… и кой знае още колко други, убити след като бях изгубила съзнание. И за какво? След всичко станало, ето че отново се намирах във Вейл, подвластна на прищевките на своята господарка. Ами ако беше невъзможно да избягаш от съдбата си?
Баща ми обви ръце около мен, ала аз бях прекалено разстроена, за да реагирам, макар да си давах сметка, че би трябвало да съм слисана. Дори не помнех кога за последен път ме беше прегръщал. Вярно, баща ни често се боричкаше с мен и Ансел, когато бяхме вълци, но това бе колкото израз на близост, толкова и бойна подготовка. Когато бяхме в човешкия си облик, той бе винаги сдържан. А ето че сега раменете му се тресяха и той хлипаше също толкова отчаяно, колкото и аз.
Останахме така, подкрепяйки се един друг, и двамата потънали в скръб, докато аз не се отдръпнах. Разтърках забулените си от сълзи очи и се обърнах към прозореца. Въпреки че стаята ми беше на втория етаж, разстоянието до земята не беше много голямо. Може би това бе единственият ми шанс. Може би баща ми също би могъл да дойде.
— Не, Кала. — Той сложи ръка на рамото ми. — Вълците на Бейн охраняват цялото поселище. Дори да успееш да отблъснеш двама-трима, те ще надделеят.
Погледнах го, без да се учудвам, че с такава лекота бе прочел мислите ми. В крайна сметка, нали именно той ме бе възпитал да мисля и да действам като боец, винаги търсейки начин да взема предимство пред врага.
— Можем ли да говорим? — прошепнах, търсейки да прочета в очите му какво наистина мисли за онова, което се случваше с нас.
Баща ми обичаше реда и строгия контрол, а ето че светът му изведнъж бе хвърлен в пълен хаос. От начина, по който ме бе прегърнал и бе заридал заедно с мен, разбрах, че от онова, което Пазителите бяха сторили със семейството ни, нещо в него се бе прекършило.
Той погледна към вратата и кимна.
— Със сигурност са оставили призрак отвън. Но в стаята сме сами.
Сърцето ми препускаше бясно. С колко ли време разполагахме? Кои бяха най-важните неща, които трябваше да науча?
— Заловили ли са още някого? — попитах. — Когато ме доведоха, имаше ли и други пленници?
— Доколкото знам — не. Разбира се, напоследък не съм най-довереното им лице.
Прехапах устни, осъзнала, че бе настъпил моментът. Може би точно това, от което Търсачите се нуждаеха.