— Татко — започнах, мъчейки се да говоря спокойно. — Ами ако съм в състояние да ти помогна?
Той ме погледна изпитателно и сърцето ми прескочи един удар. Възможно ли бе собственият ми баща да ме смята за изменница? След всичко случило се, можеше ли все още да държи на лоялността към Пазителите?
— Да ми помогнеш с какво?
Трудно ми бе да дишам, ала се насилих да продължа.
— Спасих Шей, защото Пазителите възнамеряваха да го убият.
Той не отвърна, но ме наблюдаваше много внимателно, докато говорех.
— Шей е Потомъкът — продължих. — Потомък на Пазителите, който може да ги унищожи.
— Ако е един от тях, защо се е обърнал против тях? — Баща ми сбърчи чело.
— Не е точно един от тях. — Думите вече се лееха от устата ми. — Майка му е била човек.
— Не мислех, че е възможно…
— Възможно е. — Взех ръцете му в своите. — Всичко, което са ни казвали за Пазителите и Търсачите. За войната. Дори за това кои сме всъщност. Всичко е една лъжа.
Той стискаше ръцете ми толкова силно, че ми причиняваше болка, но аз продължих да говоря:
— Пазителите ни изопачили… и нас, и целия свят, за да могат да властват над него. Търсачите се опитват да сложат край на това. Бият се единствено, за да поправят злото, причинено от Пазителите. А Шей е ключът към успеха им.
— Как можеш да си сигурна? — прошепна баща ми с широко отворени очи.
Умът ми работеше трескаво. Той не бе видял онова, което аз. Академията на Търсачите, пропита с изящната красота на магията им, така различна от жестоките машинации на Пазителите и техните заклинания. Не се бе хвърлял в битка рамо до рамо с новите ми съюзници, нямаше причина да им вярва така, както им вярвах аз. Какво би могло да го убеди? Защото трябваше да го убедя. Помощта му би могла да промени изцяло нещата… както за мен, така и за всички ни.
— Кала. — Той звучеше също толкова отчаян, колкото се чувствах и аз. — Какво знаеш? Не разполагаме с много време. Емил…
Не можеше да изрече името на другия алфа, без да изръмжи. Внезапно в ума ми като мълния припламна идея.
— Корин.
— Какво? — сбърчи вежди той.
— Корин Ларош. — Стиснах ръцете му още по-силно. — Не е била убита от засада на Търсачите.
Усетих, че настръхва и заговорих още по-бързо.
— Търсачите са идвали, за да се бият заедно с нея. Трябвало е да оглави бунт срещу Пазителите.
Срещнах очите на баща си, очаквайки да открия в тях неверие, ала то не беше там.
— Само че заговорът бил разкрит и Пазителите я убили, заедно с всички вълци от глутницата на Бейн, които били избрали да застанат на нейна страна. А когато Търсачите пристигнали, Пазителите ги очаквали.
Баща ми издърпа ръцете си от моите и ги сви в юмруци.
— Ти беше само на една годинка, когато се случи. Просто дете.
— Знам. Станало е на първия ни рожден ден с Рен.
— Винаги съм мислел… — Той поспря и в гърдите му се надигна ръмжене. — Че нещо не е както трябва. Когато Пазителите ни повикаха да се бием, ние се заехме с Търсачите — нападнахме ги в поселището на Бейн, прогонихме ги чак до Болдър. Но не видяхме никакви тела.
— Какво имаш предвид?
— Вълците на Бейн — обясни той. — Пазителите ни заповядаха да се бием, защото глутницата на Бейн станала жертва на засада от Търсачи. Ала когато пристигнахме в поселището им, не открихме нито един ранен или убит вълк. Нямаше жертви. Търсачите са опитни бойци — те винаги оставят ранени и убити след себе си.
— Но не и призраците — прошепнах аз.
Очите му срещнаха моите и в тях имаше стоманен блясък. Той кимна.
— Търсачите ли ти го казаха?
Въпреки че собствените му спомени разкриваха късчета от истината, все още долавях нежеланието му да се довери на отколешните ни врагове.
— Те попълниха някои празноти в онова, което вече знаех — обясних аз. — Ала вече бях прочела истината за смъртта на Корин и заложения капан.
— Къде? — учуди се баща ми.
— В библиотеката на Боск Мар — отвърнах, потрепервайки. — В имението „Роуан“. Описано е в „Аналите на Халдис“.
— Корин беше добра вълчица — тихо каза той. — Не заслужаваше живота, който й бе наложен.
— Знам.
— Предполагам, че е поне някаква утеха това, че синът й никога не разбра истината.