Дъхът ми секна при споменаването на Рен.
— Вече я научи.
— Знаеш къде е? — Очите на баща ми се разшириха. — Пазителите ни казаха, че е избягал. Не могъл да понесе срама, че изгубил глутницата си. Също като Лоуган.
Усмивка подръпна крайчеца на устните ми.
— Знам къде е и Лоуган.
Едната вежда на баща ми подскочи.
— Наистина ли?
— И двамата са при Търсачите. Рен — защото Адна искаше да го спаси… също както и аз.
— Коя е Адна?
— Дъщерята на Монроу… на един от Търсачите. Освен това е… — Изведнъж си дадох сметка колко много бях научила и колко малко знаеше баща ми все още. — Освен това е сестра на Рен.
Той ме изгледа продължително и от гърдите му се откъсна въздишка.
— Корин и Търсача Монроу?
— Не звучиш изненадан — казах.
— Ти спомена, че майката на Шей била човек. Което означава, че и друг път е имало връзки между Стражи и хора. — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — Никой не поема риск като този, поет от Корин, ако от това не зависи нещо огромно. Като любов.
Аз запримигвах учестено, за да прогоня сълзите, които отново напираха в очите ми.
— Знам.
По лицето на баща ми се разля блага усмивка.
— Обичаш това момче… Потомъка?
Кимнах и допрях колене до гърдите си.
Баща ми ме гледаше, леко смръщен.
— И все пак си се върнала за Рен?
Бузите ми пламнаха — изведнъж се бях превърнала в дъщеря, хваната в неловък разговор с баща си.
— Сложно е.
— Сигурен съм — засмя се той. — А и сега разбирам защо Рение изобщо не прилича на баща си.
— Баща му… истинският му баща… — Трябваше да се прокашлям, преди да успея да довърша: — Баща му беше добър човек. Воин като нас.
— Радвам се, че Корин е открила поне мъничко щастие в живота си — тихо каза той. — Дори да е било за малко.
— Навярно си прав. — Мислех си за цената, платена от Корин, Монроу, Рен и Адна. Адна бе останала без родители, но пък бе успяла да спаси брат си. Дали това компенсираше нещата? Не знаех.
— Любов — меко каза баща ми. — Дори само няколко мига истинска любов струват повече, отколкото можем да си представим.
Очите ни се срещнаха — ясният му поглед грееше с истината на думите му.
— Кой си ти и какво си направил с баща ми? — усмихнах се аз.
Той се засмя.
— Има време за битки… твърде много време. Ала понякога се налага да рискуваме да изречем на глас истината за собствената си уязвимост.
Болка стегна гърдите ми, докато го гледах.
— Ти… обичаше ли мама?
— Да. — Усмивката му избледня. — И я обикнах още по-силно след като се родихте вие с Ансел.
Исках да му вярвам, ала не можах да възпра следващия въпрос.
— Но вие изглеждахте толкова различни.
— Наистина бяхме различни — отвърна той. — Но и двамата винаги се опитвахме да бъдем алфите, които вярвахме, че трябва да бъдем. Да защитаваме глутницата. Да не допуснем нищо лошо да се случи с теб и брат ти.
Неволно забих нокти в дланите си. Тя бе искала да ме защити, а моето непокорство я бе погубило.
— Съжалявам — прошепнах с усилие.
— Недей. — Той прибра кичур коса зад ухото ми. — Тя не те винеше за случилото се.
Кимнах, като ми се щеше думите му да можеха да пропъдят чувството за вина, което бе като нож, забит в стомаха ми.
— Освен това и майка ти имаше необуздана страна. Станеше ли дума за лов, никой не можеше да се мери с нея. Когато бяхме в гората, свободни, препускащи на воля… това бяха най-щастливите ни мигове.
Усмихнах му се, припомнила си колко прекрасно бе да ловувам заедно с Шей.
— Радвам се.
— Тези Търсачи. — Той се изправи, заобиколи леглото и застана до прозореца. — Вярваш ли, че е възможно да победят?
— Лоуган смята така. И точно затова ги снабдява с информация.
Татко се обърна към мен.
— Обърнал се е против баща си?
— Не мисля, че той би го нарекъл така — отвърнах, като се усмихвах мрачно. — Според мен просто се опитва да си спаси кожата.
— Звучи ми като нещо, което Лоуган би направил.
— Шей има оръжие — продължих аз. — Или поне по-голямата част. Кръстът на елементите.
— Кръст, който е оръжие?
— Всъщност са два меча — обясних. — След като се сдобие и с двата, ще може да победи Пазителите. Ще може да убива призраци.