Выбрать главу

Дъхът ми секна при споменаването на Рен.

— Вече я научи.

— Знаеш къде е? — Очите на баща ми се разшириха. — Пазителите ни казаха, че е избягал. Не могъл да понесе срама, че изгубил глутницата си. Също като Лоуган.

Усмивка подръпна крайчеца на устните ми.

— Знам къде е и Лоуган.

Едната вежда на баща ми подскочи.

— Наистина ли?

— И двамата са при Търсачите. Рен — защото Адна искаше да го спаси… също както и аз.

— Коя е Адна?

— Дъщерята на Монроу… на един от Търсачите. Освен това е… — Изведнъж си дадох сметка колко много бях научила и колко малко знаеше баща ми все още. — Освен това е сестра на Рен.

Той ме изгледа продължително и от гърдите му се откъсна въздишка.

— Корин и Търсача Монроу?

— Не звучиш изненадан — казах.

— Ти спомена, че майката на Шей била човек. Което означава, че и друг път е имало връзки между Стражи и хора. — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — Никой не поема риск като този, поет от Корин, ако от това не зависи нещо огромно. Като любов.

Аз запримигвах учестено, за да прогоня сълзите, които отново напираха в очите ми.

— Знам.

По лицето на баща ми се разля блага усмивка.

— Обичаш това момче… Потомъка?

Кимнах и допрях колене до гърдите си.

Баща ми ме гледаше, леко смръщен.

— И все пак си се върнала за Рен?

Бузите ми пламнаха — изведнъж се бях превърнала в дъщеря, хваната в неловък разговор с баща си.

— Сложно е.

— Сигурен съм — засмя се той. — А и сега разбирам защо Рение изобщо не прилича на баща си.

— Баща му… истинският му баща… — Трябваше да се прокашлям, преди да успея да довърша: — Баща му беше добър човек. Воин като нас.

— Радвам се, че Корин е открила поне мъничко щастие в живота си — тихо каза той. — Дори да е било за малко.

— Навярно си прав. — Мислех си за цената, платена от Корин, Монроу, Рен и Адна. Адна бе останала без родители, но пък бе успяла да спаси брат си. Дали това компенсираше нещата? Не знаех.

— Любов — меко каза баща ми. — Дори само няколко мига истинска любов струват повече, отколкото можем да си представим.

Очите ни се срещнаха — ясният му поглед грееше с истината на думите му.

— Кой си ти и какво си направил с баща ми? — усмихнах се аз.

Той се засмя.

— Има време за битки… твърде много време. Ала понякога се налага да рискуваме да изречем на глас истината за собствената си уязвимост.

Болка стегна гърдите ми, докато го гледах.

— Ти… обичаше ли мама?

— Да. — Усмивката му избледня. — И я обикнах още по-силно след като се родихте вие с Ансел.

Исках да му вярвам, ала не можах да възпра следващия въпрос.

— Но вие изглеждахте толкова различни.

— Наистина бяхме различни — отвърна той. — Но и двамата винаги се опитвахме да бъдем алфите, които вярвахме, че трябва да бъдем. Да защитаваме глутницата. Да не допуснем нищо лошо да се случи с теб и брат ти.

Неволно забих нокти в дланите си. Тя бе искала да ме защити, а моето непокорство я бе погубило.

— Съжалявам — прошепнах с усилие.

— Недей. — Той прибра кичур коса зад ухото ми. — Тя не те винеше за случилото се.

Кимнах, като ми се щеше думите му да можеха да пропъдят чувството за вина, което бе като нож, забит в стомаха ми.

— Освен това и майка ти имаше необуздана страна. Станеше ли дума за лов, никой не можеше да се мери с нея. Когато бяхме в гората, свободни, препускащи на воля… това бяха най-щастливите ни мигове.

Усмихнах му се, припомнила си колко прекрасно бе да ловувам заедно с Шей.

— Радвам се.

— Тези Търсачи. — Той се изправи, заобиколи леглото и застана до прозореца. — Вярваш ли, че е възможно да победят?

— Лоуган смята така. И точно затова ги снабдява с информация.

Татко се обърна към мен.

— Обърнал се е против баща си?

— Не мисля, че той би го нарекъл така — отвърнах, като се усмихвах мрачно. — Според мен просто се опитва да си спаси кожата.

— Звучи ми като нещо, което Лоуган би направил.

— Шей има оръжие — продължих аз. — Или поне по-голямата част. Кръстът на елементите.

— Кръст, който е оръжие?

— Всъщност са два меча — обясних. — След като се сдобие и с двата, ще може да победи Пазителите. Ще може да убива призраци.