— Добре тогава. — Оголих зъби насреща му. — А какво мисли Итън за всичко това?
— Съгласи се само при условие че и той отиде.
Имах чувството, че някой е забил едно кроше в стомаха ми.
— Итън е във Вейл?
— Аха — потвърди Конър. — Той настоя.
— Но те ще го убият!
— За бога, Конър! — Адна го изгледа сърдито. — Не го казвай по този начин.
Конър се ухили.
— Ама много по-забавно е, когато тя изглежда така, сякаш всеки миг ще повърне.
Без да му обръща внимание, Адна се обърна към мен.
— Кала, Итън не е с Пазителите. Двамата с Нев са при Том Шоу.
— В „Бърнаут“?
— Той си е построил нещо като бункер под бара — обясни Конър. — От време на време го използваме за скривалище. Нев и Итън са там, за да координират информацията, постъпваща от Стражите чрез Сабин и Лоуган. Лоуган ще държи баща си и останалите Пазители под око. Сабин ще се опита да намери съюзници сред вълците на Бейн, а се надяваме да убеди баща ти да стори същото сред тези на Найтшейд. Ще ги използваме за последната атака срещу имението „Роуан“.
С усилие преглътнах буцата, заседнала на гърлото ми.
— Кога ще се състои тя?
— Ако се сдобием с последната част от Кръста — тихо каза Адна, — ще нападнем в полунощ.
— Толкова скоро?
— Е, като се има предвид, че прескочихме няколко часови зони, всъщност вече е в миналото. — Конър размърда закачливо вежди насреща ми.
— Нямам представа за какво говориш.
Бях предположила, че порталът ни е върнал обратно в Академията, ала всъщност това не можеше да е тя. Когато се махнахме от онази планинска поляна, там беше следобед. Сега се намирахме на открито и наоколо бе тъмно, ала не беше нощ — усещаше се приближаването на зората, приглушена розова светлина си проправяше път по тъмносивото небе.
— Намираме се в Нова Зеландия — обясни Адна. — Където вече е утре сутринта.
— Но когато се върнем във Вейл за нападението, все още ще бъде полунощ на вчерашния ден — допълни Конър.
— Ще ми докараш главоболие — оплаках се аз.
— В това най-много го бива — ухили се Адна.
— Да вървим — обади се Аника. — Останалите ни чакат.
— Къде са? — попитах, когато умът ми започна да се успокоява.
— В лодката — отвърна Адна.
— Още една лодка? — простенах аз.
— Този път пътуването ще е различно — увери ме Конър. — Никакво плуване в края му.
Той ни поведе в развиделяващото се утро, проправяйки си път през гора, каквато никога не бях виждала. Земята под краката ми беше неравна — натрошени скали, които сякаш бавно се превръщаха в пясък. Дървета с остри клони и дебели листа се извисяваха над нас, допълвани от ниски, ала неимоверно гъсти храсталаци.
Когато пътеката се поразшири, а дърветата започнаха да оредяват и да се спускат към просторен бряг, чух как два познати гласа извикаха едновременно:
— Кала!
Рен и Шей се взираха в мен. Седяха гърбом един към друг… и бяха вързани. — Какво, по… — зяпнах ги аз.
Мейсън, който обикаляше около двамата пленници във вълчата си форма, побърза да се преобрази.
— Слава богу! — Той се втурна към мен и ме сграбчи в силна прегръдка. — Толкова се радвам да те видя.
— И аз се радвам да те видя. — Отвърнах на прегръдката му, а после посочих към Рен и Шей, които бяха започнали да се дърпат яростно, борейки се с въжетата. — Какво става?
— Наложи се да ги вържем — каза Адна.
— И да ги охраняваме — добави Мейсън. — Даже след като направих най-сложните възли, известни на човечеството. Дори ухапах Шей веднъж.
— Не ти създавах чак толкова трудности — възрази Шей.
— Напротив.
— Но защо се е наложило да ги вържете? — попитах, докато гледах как Конър извади един нож и започна да реже въжето, което държеше Шей и Рен заедно.
— Изобщо не беше нужно! — Шей се отърси от срязаните въжета.
— Беше, и още как! — Адна сложи ръце на кръста си. — Щяхте да се хвърлите през портала, за да се доберете до нея. И двамата се държахте като идиоти.
— Права е — каза Рен. — Май наистина трябваше да ни вържат.
Шей се ухили.
— О, я млъквай! — Адна изгледа сърдито брат си. — Все още си в списъка ми с хора, на които съм сърдита. Не си мисли, че ще ти се размине, ако се съгласяваш с мен за всичко.