— Нараниха ли те, Кала? Тревожех се… Ефрон… или б… или Емил…
Поклатих глава.
— Само призракът.
Той стисна пръстите ми и аз го погледнах.
— Добре съм, Рен, наистина. Ала Сабин…
Гърлото ми се сви. Колкото и добър да беше планът, ненавиждах мисълта, че тя е изоставена на благоволението на Ефрон.
Без да пуска пръстите ми, Рен изръмжа, вперил поглед в острова, който се възправяше пред нас.
— Не бях съгласен да отиде. Никой от нас не беше. Спорихме страшно дълго.
Кимнах. Поне не бях единствената, на която тази стратегия не се нравеше особено. Цената ми се струваше твърде висока.
— Помислих, че Итън ще убие някого — продължи Рен. — Направо побесня.
— Изобщо не се съмнявам.
Рен ми се усмихна.
— Малко като аз и Шей, когато те отвлякоха.
— Какво стана? — попитах, изчервявайки се от топлината на погледа му. — След като призракът ме нападна?
— Имаше още един. — Усмивката на Рен се стопи. — В скривалището имаше двама Пазители. Конър изведе Адна на верандата и тя започна да тъче възможно най-бързо.
— Ами призракът? — Потреперих отвратено, когато си спомних как вонята му нахлува в ноздрите ми и изгаря дробовете ми. Усещането, че ме дерат жива.
Рен настръхна.
— Нападна ни. Мислех, че поне няколко от нас ще загинат, докато успеем да се измъкнем.
Очите му се преместиха към Шей, който си бъбреше дружески с Мейсън и дори бе успял да накара страдащия от морска болест вълк да се разсмее, което бе впечатляващо.
— Конър крещеше на всички да не го доближават, но Шей се хвърли право пред него — продължи Рен. — И тогава извади онзи меч.
Виждах дръжката на оръжието да се подава над рамото на Шей.
— Мечът е спрял призрака.
Рен кимна.
— Не го унищожи, но когато Шей го удари, призракът изпищя. Никога не бях чувал такъв звук. Имах чувството, че ще ми се спукат тъпанчетата. Призракът не можеше да мине покрай Шей и той го удържа, докато Адна довърши портала и ние избягаме. — Той изръмжа. — Ала не можехме да сторим нищо за теб. Теб вече те нямаше.
— Но сега съм тук — казах, издърпвайки ръката си от неговата.
— Да. — Той се намръщи, но се приведе напред и ме целуна по бузата, бързо и нежно, въпреки предупредителното ми ръмжене. — Ако те бяхме изгубили… не мога дори да мисля за това. Ала ти си тук и нищо друго няма значение.
Очите ми потърсиха Шей. Той ни гледаше и макар да нямаше особено щастлив вид, поне не се канеше да се нахвърли на Рен, което ми се стори доста странно. Той кимна веднъж и аз си дадох сметка, че двамата с Рен се гледат, лицата им са спокойни и изпълнени с взаимно уважение. Какво, по дяволите, ставаше?
Нещо се беше променило, докато ме нямаше. Би трябвало да се радвам, че не се бият, но вместо това по кожата ми полазиха тръпки. Какво ставаше с тях?
— Почти стигнахме! — извика Конър и забави скоростта.
— Алелуя! — Мейсън вдигна ръце към небето и Шей се разсмя.
— Нали си даваш сметка, че се радваш, задето хвърляме котва на активен вулкан?
— Всяка суша е за предпочитане пред морето — отвърна Мейсън. — Дори да е суша, която може да изригне под краката ми.
Когато се приближихме до Уакаари, вълните утихнаха, укротени от острова, почиващ в края на новозеландския Залив на изобилието. Моторът бръмчеше, докато Конър направляваше лодката покрай брега, за да спре на тясна пясъчна ивица, насред неприветливите вулканични скали, пръснати навред. Единственият признак на живот бяха птиците, които кръжаха над главите ни. Докато скачах на брега, бях поразена от необикновената смесица от цветове, в които бе обагрен островът. Жълти и яркозелени кристали изпъкваха на фона на кафявите и тъмносиви камъни, измежду които се подаваха. На много места се виждаха скални реки с цвят на ръжда, сякаш Уакаари бе покрит с кървящи рани.
От многобройните пукнатини в земята се издигаше пара, изпълваща въздуха със зловреден газ.
— Вземам си думите назад. — Мейсън си запуши носа. — Водата е за предпочитане пред тази воня. Защо непрекъснато правим неща, от които ми се повръща?
— А, за малко да забравя. — Конър раздаде на всички ни противогази. — В случай че изпаренията станат твърде силни.
— Накъде трябва да вървим? — попита Шей.
— На изток. — Конър слезе от лодката и заровичка из якето си. — Ще трябва да се покатерим малко. Но не е далеч.