— И нямаме представа какво ни очаква? — попита Рен.
Адна поклати глава.
— Никой, когото сме изпратили тук, не се е върнал.
— Вие някога изобщо съобщавате ли добри новини? — подхвърли Мейсън. — Да сте чували за силата на позитивното мислене?
— Твърде съм искрена, за да бъда позитивна. — Адна му отправи лукава усмивка.
— Какво правиш? — Шей гледаше към Конър, който ни бе обърнал гръб. — Какво е това?
Шей го сграбчи за рамото и го завъртя, разкривайки малката тетрадка в ръката му.
— Хей! — възмути се Конър. — Бях по средата на изречението.
— Да не би да си водиш записки? — попита Шей.
Конър се прокашля и се потърка смутено по тила.
— Просто… помислих си, че… е, нали се сещаш… Сайлъс.
Адна се приближи до него, повдигна се на пръсти и го целуна целомъдрено по устните.
— Въпреки всичко, ти си добър човек.
Тя се усмихна тъжно и понечи да се обърне, ала Конър обви ръце около кръста й и я вдигна във въздуха. Целувката, която залепи върху устните й, бе всичко друго, но не и целомъдрена, и продължи толкова дълго, че всички се извърнахме с пламнали лица.
Когато най-сетне я пусна на земята, гласът му бе пресипнал.
— Предавам се. Обичам те, Адна. Дяволски съм влюбен в теб.
Адна вплете пръсти в неговите и стисна ръката му.
— Само недей да умираш там, става ли? Имаме да си кажем толкова много неща, когато всичко това свърши.
— Ще направя каквото мога. — Конър едва не падна, когато Адна се хвърли на врата му и отново го целуна. Мейсън подсвирна и заръкопляска.
Ние се спогледахме и глупашките ни усмивки за миг прогониха напрежението от предстоящата битка. Само Рен не се усмихваше, а гледаше Конър с подозрение.
— Какво? — попита Търсачът, намръщвайки се в отговор.
— Това е сестра ми — изръмжа Рен.
Конър го зяпна.
— Знам. А аз я обичам.
— Страхотно. Но какви са ти намеренията?
— Намеренията? — Сбърчил вежди, Конър местеше поглед между Адна и брат й.
Рен се ухили, разкривайки острите си кучешки зъби.
— Когато всичко това свърши, и ние двамата имаме да си кажем толкова много неща.
19
Конър ни поведе по острите скали, които се впиваха в лапите ми. Катеренето не беше дълго, но за сметка на това бе изтощително. Трябваше да избягваме дълбоки пукнатини в земята, откъдето във всеки момент и без никакво предупреждение можеше да изригне гореща пара или отровен газ. За разлика от пищната гора на брега, откъдето бяхме дошли, Уакаари бе напълно лишен от живот — струваше ми се, че сме попаднали в някакъв извънземен пейзаж. Макар да спираше дъха, мястото беше прекалено зловещо, за да е красиво — самият му вид сякаш целеше да пропъди нежеланите гости.
— Ето го! — извика Конър и ни даде знак да се приближим.
Бяхме стигнали до място, където склонът изведнъж тръгваше рязко нагоре. Точно пред нас в скалната стена зееше процеп, през който извираше пара, чиито струи се разделяха и танцуваха като копринени панделки, раздвижвани от вятъра.
Когато се приближихме още повече, видях как светлината, която блещукаше в пещерата от другата страна, оцветява парата в сребристи, алени и златни багри, докато тя се издигаше и се разсейваше над главите ни.
Мейсън изтича до отвора в скалата, подуши и притеснено зарови с лапа в земята. Конър повдигна въпросително вежди и Мейсън се преобрази.
— Сериозно ли искате да влезем в това място? — Той се взираше в пещерата. — Вътре мирише на смърт. Ужасна, зловонна смърт.
— Че то има ли друга? — попита Конър.
— Мейсън е прав. — Адна си запуши носа и устата. — Мирише отвратително.
— Какво искате? Да си берете китки или да свършим това, за което сме дошли? — Конър махна към пещерата.
— Наистина ли знаеш какво е „китка“? — разсмя се Адна. — Впечатлена съм.
— Действително е впечатляващо — подхвърли Мейсън. — Колко старовремско от твоя страна. Макар и не особено мъжествено… китки.
Адна сложи ръка върху гърдите на Конър.
— Не го слушай, миличък. Аз все още те намирам за страшно мъжествен.
Конър изруга и се вмъкна в пещерата, сподирен от смеха на Адна.
— Няма ли да намалиш закачките след онова, което той ти каза? — попитах я аз.