Тъкмо си бях закопчала колана, когато откъм вратата долетя тихо почукване.
— Кой е?
— Шей.
Вътрешностите ми сякаш се вързаха на възел. Тревожех се за Рен, ала гласът на Шей пропъди всички други мисли от главата ми. Целият му живот бе съсредоточен върху предстоящата битка. Той беше ключът. Потомъкът. А сега притежаваше Кръста на елементите.
И въпреки това чукаше на вратата на стаята ми и все още бе момчето, което обичах… нали?
— Влез.
Той прекрачи прага, но не се приближи до мен.
— Може ли да поговорим?
Възелът в стомаха ми се вледени и се превърна в тежка, болезнена буца.
Кимнах.
— Нямам намерение да правя разни драми — каза той. — Но исках да знаеш, че ще бъдеш добре. Каквото и да се случи тази нощ.
Усещането, че съм глътнала камък, отстъпи място на изненада.
— Какво?
— Няма да бъдеш сама. — Той пристъпи към мен.
Взирах се в него, напълно объркана.
— Няма да бъда сама?
— Не. — Той взе ръцете ми в своите. — Аз и Рен…
Рязко издърпах ръцете си от неговите и изсъсках.
— Ти и Рен?
— Ъъъ… ние…
— Вие какво? — изръмжах.
— Ами… — Шей преглътна мъчително и отстъпи назад, видял как зъбите ми се заострят. — Имахме възможност да поговорим.
— За какво?
— За теб… Помислихме си, че…
— Кога с Рен сте си говорили за мен?
— Бяха ни вързали заедно за известно време. — Той сграбчи едно кресло и го издърпа между нас като барикада. — Мейсън си подремна известно време… това беше след като ме ухапа.
Тръгнах към него и като се покатерих на колене върху стола, стиснах здраво облегалките.
— Слушам те.
— След като престанахме да се мъчим да се отскубнем от въжетата, започнахме да се караме.
— Да не повярва човек!
— Споровете за теб се превърнаха в разговор. — Той направи още една крачка назад, когато пръстите ми пробиха тапицерията на стола.
— Продължавай.
Очите му се разшириха.
— Може би е най-добре да си вървя…
— Кажи ми, Шей. — Това бе по-скоро ръмжене, отколкото изречение.
— Слушай, не се ядосвай. Неприятно ми е да го призная, но мисля, че е възможно да не съм бил прав за Рен.
— В смисъл?
Шей прокара пръсти през косата си.
— Все още не го харесвам, но преди не разбирах какво изпитва към теб.
Пламъкът на яростта ми бе на път да бъде изместен от страха, който ускоряваше пулса ми. Какво точно си бяха казали? И какво право имаха изобщо да говорят за мен?
— Той е влюбен в теб от… ами открай време.
— И вярваш, че наистина го мисли? — Наведох очи; кръвта бучеше в ушите ми. Знаех, че е истина, но това, че Шей го вярваше и говореше за него… не разбирах накъде бие.
— Ще ми се да не го вярвах — тихо отговори той. — Но да — говореше истината.
Между нас се възцари мълчание, гъсто като мъгла. Най-сетне от устните на Шей се откъсна въздишка.
— Ала съм готов да го приема като нещо добро за всички нас.
Изгледах го остро.
— Защо го казваш?
— Защото, когато си отида… — Шей си пое дълбоко дъх. — Знам, че той ще бъде тук, за да се погрижи за теб. Обеща ми го.
— Когато си отидеш? — повторих, поглеждайки го свирепо. — За какво говориш?
— Успокой се, Кала. Това навярно е последната ни възможност да поговорим. Не искам да се караме.
— Да не си мислиш, че ще ти се размине само с каране!
Скочих от стола, преобразявайки се във въздуха, и се стоварих отгоре му. Докато се търкаляхме по пода, той също се преобрази и ние се блъснахме в стената — два вълка, оголили зъби.
— Какво, по дяволите, правиш?
Той изръмжа и се изправи на крака.
Аз излаях и приклекнах, готвейки се за нов скок.
— Ще ти покажа колко имам нужда някой да се грижи за мен.
Ноктите на Шей задраскаха по пода, когато заотстъпва назад.