— Спри.
Как ли пък не! Не можех да си спомня кога за последен път бях изпитвала подобна заслепяваща ярост. Нахвърлих се върху него, без изобщо да се поколебая, и ние се запремятахме по земята, щракайки с челюсти, докато всеки от нас се мъчеше да вземе надмощие. Той почти успя да ме притисне към пода, ала аз го изритах в корема със задните си лапи, запращайки го през стаята. След това скочих на крака и го подгоних около леглото.
— Нямам нужда от ничия защита. — Изпратих вика си в ума му, без да забавям крачка. — И ако реша, че искам да бъда сама, ще бъда сама.
— Нямах това предвид. — Шей избегна челюстите ми и се метна на леглото. — Просто искам да си щастлива.
— Тогава не вземай решения вместо мен. Никога.
Той наведе глава, захапа покривката на леглото и скочи, замитайки ме с нея.
— Хей! — извиках аз, борейки се с примката от дебел памук, която ограничаваше движенията ми и ми пречеше да виждам. — Не е честно!
— Откога нововъведенията не са честни?
Силите ни бяха прекалено равни и никой от нас не можеше да вземе трайно надмощие. Аз имах на своя страна многогодишен опит в битките като вълк, ала Шей бе по-малко възпиран от вълчите си инстинкти, което му позволяваше да прави неща, които никога не биха ми хрумнали.
Бях готова, когато той се хвърли отгоре ми, и начаса скочих право нагоре, мятайки се яростно, така че да не може да запази равновесие. Най-сетне гневът ми надделя и просто разкъсах завивките, вместо да се мъча да се измъкна изпод тях.
Шей ръмжеше и се опитваше да се промъкне зад мен. Обърнах се рязко и се приготвих да посрещна атаката му.
Той зари възбудено с лапа по земята.
— Хайде де! — Предизвикателството отекна в съзнанието му, заедно с ръмженето ми.
Тъкмо се канех да го нападна, когато той се преобрази и вдигна отбранително ръце.
— Почакай, Кал! Не че това не е забавно, но не дойдох, за да се бия с теб. Просто се опитвах да ти обясня нещо.
Ръмжейки, аз също си възвърнах човешкия облик.
— Че вече си се предал?
— Не съм се предал. Просто съм реалист. Какви са изгледите да изляза жив от тази битка?
— Такива, каквито и за останалите — отвърнах, макар че ако трябваше да съм откровена, и те не бяха особено добри.
— Не — възрази Шей. — Не и като се има предвид какво трябва да направя.
— Така значи? Ти си героят, което автоматично означава, че накрая ще умреш?
— Вероятно. И именно затова накарах Рен да обещае, че ще се грижи за теб. Дори Хари Потър умря. Е, поне за няколко минути.
Оголих зъби, без да обръщам внимание на шегата му.
— Но защо искаш да въвлечеш Рен във всичко това? Ти го мразиш.
— Мразя го, защото е твоят партньор… Двамата си пасвате идеално. — Той извърна поглед и сви рамене. Изведнъж се разсмя и поклати глава. — Ако мислех, че нещата ще се развият по друг начин, кълна се, че щях да се бия с него, докато и двамата станем на парчета. Бих се бил до края на живота си за теб. Изобщо не ме е грижа колко те обича. Ала както ти казах, ние си поговорихме и мога да се примиря с онова, което решихме.
— След като двамата сте се заели да решавате вместо мен, защо и той не е тук? — Очите ми мятаха искри. — След като вече сте толкова добри приятели.
— Да не преувеличаваме. По-скоро е нещо като разбирателство. Мисля, че му е малко гадно за мен.
Косъмчетата по тила ми настръхнаха.
— Защо?
— След всичко научено за това, което трябва да направя, за да довършим започнатото, според мен и той е почти сигурен, че ще загина.
— Имаш предвид да се изправиш срещу Боск Марк?
Шей кимна.
— Трябва да убия единствения роднина, който съм имал някога. Който на всичкото отгоре е и мегадемон.
— Той не ти е роднина. Не и наистина — напомних му аз. — Много добре го знаеш. Освен това, ако успеем, отново ще имаш родители.
— Предполагам — въздъхна той.
Взех лицето му в ръцете си и задържах погледа му.
— Няма да умреш.
— Звучиш доста убедено. — Той ми се усмихна, ала очите му с цвят на мъх бяха тъжни… сякаш вече ме беше изгубил.
Отпуснах ръце до тялото си.
— Няма да умреш, защото аз ще те спася. Нали все това правя.
— Не и този път. Сега е различно. Това е краят. Знам го.
Изръмжах и го зашлевих.
— Ей! — Шей долепи ръка до бузата си.