— Винаги казваш така, когато те ударя.
— Според мен проблемът е, че вече си запомнила какво казвам, когато ме удариш — отвърна той. — Това не е близостта, която търся.
— Изобщо не търсиш близост! — Свих ръце в юмруци с такава ярост, че кокалчетата ми побеляха. — Ти бягаш от нея! Бягаш от мен!
— Нямам представа за какво говориш. — Шей потърка зачервената си кожа. — Просто се опитвах да бъда откровен.
— За това, че се отказваш от мен?! — Не исках да заплача, така че продължих да крещя: — За това, че не ме обичаш?!
Дръпнах се от него, трепереща от гняв и срам. Знаех си, че ще стане така. Шей не ми принадлежеше. Сега той беше Потомъкът и единственото, което имаше значение, бе предначертаната му съдба. Ала нима не разбираше, че аз се бях отказала от своята заради него? Жилото на предателството се впи в гърдите ми с яростта на десетки оси; трудно ми бе да дишам.
— Кала. — Той бе зад мен и нежно ме обърна, за да го погледна.
— Как се осмеляваш?! — Заудрях с юмрук по гърдите му. — Как смееш да ме отблъскваш?!
— Никога не бих могъл…
— Току-що го направи. — Зъбите ми се бяха изострили, бях готова отново да се сбия с него.
Той сложи ръце върху раменете ми.
— Чуй ме. Не се опитвам да те отблъсна. Опитвам се да ти дам онова, което заслужаваш. Рен те обича.
— Стига си го повтарял — изръмжах аз. Не исках да слушам повече как Рен ме обичал. Копнеех единствено Шей да пропъди нарастващия ми страх, че не ме иска… че може би никога не ме беше обичал.
— Ти също го обичаш. — Думите му ме накараха да занемея, слисана не само от тях, но и от начина, по който ме гледаше.
Видях как в очите му лумна болка. — Не исках да си го призная, но е истина. Ти го обичаш, Кала.
Когато най-сетне успях да си поема дъх, вплетох пръсти в неговите, разбрала накрая какво се опитва да направи Шей. Даваше ми възможност да избера. Освобождаваше ме.
— Прав си. Наистина го обичам…
Той въздъхна, ала стисна ръката ми още по-силно — но не по начина, по който обичам теб — довърших аз, после се приведох напред и долепих устни до неговите.
Останах така, докато Шей не отвърна на целувката ми. Той ме притегли към себе си и нежната целувка започна да става все по-страстна и разпалена.
— Това, че двамата с Рен имаме общо минало няма никакво значение — прошепнах, без да откъсвам устни от неговите. — Ти си моето бъдеще. Ти си пътят, който избрах от мига, в който те спасих в планината.
Вместо отговор, той долепи чело до моето.
— Няма да загинеш в тази битка, Шей. Не можеш да го сториш. Няма да те изгубя.
Той се засмя тихичко и ме целуна.
— Ще направя всичко по силите си. Не бих искал да разочаровам своята алфа.
— А аз не мога да си позволя да изгубя моя алфа.
По устните му продължи да играе усмивка, ала в очите му припламнаха искри.
— Мен ли имаш предвид?
— Разбира се, че теб имам предвид. Винаги си знаел какво представляваш за мен… за глутницата. Дори преди аз да го разбера. Ти беше вълк единак. А после ни откри.
— Не знаех кой съм, нито къде е мястото ми, докато не те срещнах. — Той се наведе и докосна бузата ми с устни.
— Е, алфа… — Улових го за ръката. — Готов ли си да идем да се разправим с лошите?
— Щом настояваш — отвърна той и ме целуна нежно по устните. Пред вратата се спря. — Кала, съжалявам… исках просто…
— Знам какво искаше, Шей — уверих го и като повдигнах пръстите му към устните си, ги целунах лекичко. — И точно затова те обичам.
21
Когато излязохме от стаята, и двамата се преобразихме. От време на време Търсачите, които минаваха по коридорите, си разменяха приглушени реплики при вида ни или ни поглеждаха сепнато, но повечето ни кимаха с уважение или ни се усмихваха многозначително.
Шей махаше с опашка.
— Хубаво е да си част от екипа.
— Все още е малко странно. — Гризнах го по рамото. — Но да, наистина е хубаво.
Гледах как ушите му потрепват, а очите му обхождат коридорите, постоянно нащрек. Беше се приспособил към вълчата си същност с такава лекота. Понякога ми се струваше, че когато го бях срещнала наистина бе вълк единак… просто тогава все още не беше открил вълчата си половина. И колкото и „разговорът“ му с Рен да предизвикваше у мен желание здравата да ги нахапя, държанието им бе толкова типично за двама алфи, че бе почти смешно. Почти.