Рен най-сетне вдигна очи и ме погледна.
— Ама наистина си те бива, Лили.
— Никога не го забравяй — казах, обзета от облекчение, че бе започнал да се усмихва.
Конър се прокашля.
— Е, такова… за края на света…
Рен се засмя и се върна на масата. Докато минаваше покрай мен, наведе глава и понижи глас:
— Още не сме приключили.
Не му отговорих, макар да знаех, че греши. Наясно бях какво изпитвам и кого искам, но Рен щеше да го научи след битката.
Когато всички се настанихме около масата, Аника разгъна голяма карта. Погледнах я и усетих как дъхът ми спира при вида на имението „Роуан“ и земите му, разстлали се пред мен.
Когато вдигнах очи, срещнах изпитателния поглед на Аника.
— Ето какво трябва да направим, ако искаме да успеем.
Аника млъкна, ала стратегията за битката все още отекваше в ушите ни. Сплетените ръце на Рен почиваха на масата пред него. Ако не го познавах, можех да си помисля, че медитира. Шей крачеше до Аника. Двата меча на Кръста на елементите се кръстосваха на гърба му, прибрани в ножници. Дори от мястото си долавях могъществото им, ала Шей се движеше с такава лекота, сякаш едва забелязваше присъствието им.
Брин държеше ръката на Ансел, а Тес го бе прегърнала през раменете.
А аз се чудех дали бях в състояние да направя онова, което трябваше да направя. Да убия онези, които трябваше да убия.
— Всички ще умрем. — Мейсън се облегна в стола си. — Това е сигурно.
— Млъквай, Мейсън — казах, преглъщайки ръмженето си, когато срещнах погледа на Шей.
— Просто гледам на нещата в истинската им светлина — ухили се Мейсън. — Но битката ще си струва. Нямам нищо против да си отида по този начин.
— Мейсън! — озъби се Брин. — Както каза Кала — млъквай.
— Изгледите ни за успех не са големи — призна Аника. — Ала друг начин няма.
Рен се приведе напред.
— Много зависи от Нев и Итън.
Аника кимна.
— Имате ли новини от тях? — попита Рен.
— Не. Но не можем да чакаме. Трябва да нападнем тази нощ, преди Пазителите да са имали време да съберат войска, след като разберат, че Кръстът е у нас. Не ги ли хванем неподготвени, няма да можем дори да се доближим до Предвестника.
— Освен това зависим от Лоуган — добавих аз. Това бе частта от плана, която най-много ме тревожеше. — А на него не може да се разчита.
Мейсън изръмжа.
— Не би трябвало да е част от всичко това.
— Нямаме друг избор — отвърна Аника. — Именно неговият кръвен обет ще призове Предвестника. Без този ритуал Потомъкът ще се провали.
— Какво щяхте да правите, ако Лоуган не се бе появил? — попита Мейсън.
— Възнамерявахме да заловим някой Пазител и да го заставим да извърши ритуала — обясни Аника. — Все още можем да принудим Лоуган да ни съдейства, ако се окаже, че е решил да ни предаде.
— И наистина мислите, че ние петимата сме достатъчни? — попитах аз, поглеждайки спътниците си.
— Вие се сдобихте с Пиралис — отговори Аника. — Пък и докато малката ви групичка прониква в имението, останалите ще сме заети на главния фронт, за да ви предпазим от нападение.
— С изключение на Боск — промълви Шей.
— С което стигаме до един последен проблем — каза Аника.
— Имаме и друг проблем освен демоничния чичо на Шей? — подхвърли Мейсън. — Чудесно.
— Веднъж призован, Боск най-вероятно ще повика на помощ Падналите.
— Онези зомбита? — попита Шей. — Е, те поне не са бързи.
— Не са зомбита — уточни Конър.
Аника кимна.
— Може и да се движат бавно, ала те са жалките останки на хора, изтезавани докато са полудели. Силата им е не по-малко смъртоносна, отколкото най-бруталното физическо нападение.
— Силата им? — Тръпки плъпнаха по кожата ми, когато си спомних тътрещите се създания и мъчителния вик на Итън, когато бе разпознал собствения си брат сред Падналите.
— Допирът им причинява мигновена лудост — отвърна Аника. — Не бива да допускате да ви докоснат.
— Могат ли да бъдат убити? — попита Рен.
— Могат да бъдат обезвредени чрез обезглавяване — каза Конър. — Но ако ги ухапеш, определено ще съжаляваш. И най-вероятно ще се наложи да те умъртвим.