— Какво ще се наложи да направите? — изръмжа Рен.
— Една от причините да понесем толкова големи загуби по време на Опустошението — обясни Аника с пребледняло лице, — бе появата на Падналите. Нашите приятели и роднини, доведени до този невъобразим ужас… а когато Стражите, с които се бяхме съюзили, опитаха да ги отблъснат…
— Стражите са атакували Падналите? — Трябваше да скръстя ръце на гърдите си, за да не се разтреперя.
— Да. И начаса умовете им били завладени от най-страшните им кошмари — тихо каза Аника. — Започнали да се бият помежду си, нахвърляли се и на нас. Търсачите разбрали какво става едва когато било твърде късно.
— Така че поуката от тази история е: вълчета, оставете Падналите на нас — заключи Конър, потупвайки дръжката на меча си.
— На драго сърце — увери го Мейсън и натъпка в устата си остатъка от сандвича.
Постепенно в Тактическата зала запристигаха малки групички Търсачи с мрачни лица. Един по един Тъкачите се заеха да отварят портали, нещо, което знаех, че се случва и на други места из Академията, за да може армията на Търсачите да заеме позиции около имението „Роуан“. Аника се надигна от стола си.
— Ще хвърлим всичко, което имаме, в битката, за да ви спечелим време — каза тя и като се обърна към Шей, добави: — Цялата ни надежда е в теб.
Бледа усмивка пробяга по лицето му.
— Благодаря.
Когато се изправихме, Тес се доближи до мен и улови ръката ми.
— Ще действаме от Убежището на Айдис — обясни тя. — Искат да пренасяме ранените там.
В гърлото ми се спря буца и аз кимнах.
— Бъдете внимателни.
— Благодаря ти, че ни заемаш брат си, Кала. Еликсирите също са благодарни. Той много ни помага.
— Грижи се за него.
— Разбира се — увери ме Тес и стисна ръката ми.
Ансел опита да се измъкне зад нея, ала аз го сграбчих над лакътя.
— Недей да се сбогуваш — измърмори той, без да ме поглежда. — Не искам да слушам.
— Не се сбогувам. — Пръстите ми се впиха в ръката му и той ме изгледа учудено. — Това е предупреждение, Ансел. Стой близо до Тес. Само да си се опитал да избягаш и да се правиш на герой, лично ще те намеря, независимо какво се случва на бойното поле. Ти все още си малкото ми братче, а аз все още съм твоята алфа. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо там.
Той кимна, все така отворил широко очи, а аз го прегърнах. Прекрасно си давах сметка, че няма да мога да следя какво прави по време на нападението, но се надявах, че ще се вслуша в мен и че поне част от инстинкта да се подчинява на своята алфа все още действа.
Обърнах се, усетила нечие присъствие зад себе си.
— Той ще бъде добре — каза Рен, търсейки погледа ми с очи. — Тес няма да допусне да му се случи нищо лошо.
— Знам — отвърнах, насилвайки се да се усмихна.
— Значи планът ни здравата те ядоса, а? — попита Рен, докато отивахме към Адна, която тъчеше вратата, с чиято помощ малката ни групичка щеше да се прехвърли във Вейл.
— А ти да не очакваше да се зарадвам, когато разбера?
— Не очаквах Шей да ти каже. Той определено споделя повече, отколкото трябва.
— Обичам откровеността — заявих. — Намирам я за едно от най-привлекателните качества.
— Откровено ти казвам, че ще се бия нечестно, за да спечеля тази битка — отвърна той. — Това също ли е привлекателно?
— Престани.
Шей и Конър стояха до Адна, докато блещукащият портал се оформяше пред очите им.
Погледнах към Шей. Рен му помаха и той му отвърна с невъзпитан жест, ала после ми отправи тъжна усмивка, от която сърцето ми се сви. Наистина ли вярваше, че няма да излезе жив от войната?
Болката, стиснала гърдите ми, стана толкова силна, че трябваше да затворя очи, за да я прогоня. Умът ми трябваше да е съсредоточен единствено върху битката, независимо какво ставаше в сърцето ми. Не можех да си позволя да мисля за това, какво щеше да ми струва тази война.
Мейсън се присъедини към нас, широко ухилен.
— Е, готови ли сте да се залавяме за работа?
— Изглеждаш ужасно щастлив — погледнах го аз изпод вежди. — Като се има предвид всичко.
Мейсън сви рамене.
— Нев ми липсва. Вярно, отиваме на война, но поне и той ще бъде там. Човек трябва да се радва и на малкото.
Рен го потупа по гърба.