— Вижте! — С върха на един от мечовете си Шей посочи високите плетове, които растяха от двете страни на градинските пътеки. Те се движеха. Или по-точно — растяха.
Конър изруга и се хвърли напред, докато дебели, чепати клони пълзяха по пътеката, трошаха камъните, с които бяха застлани алеите, и се виеха неудържимо около нас. Плетовете растяха пред очите ни, издигайки се с невъобразима бързина.
— Конър! — изпищя Адна, когато нов плет, поникнал за броени мигове, го откъсна от нас.
Чух как той изкрещя, но не виждах нищо през стената от клони, която ни разделяше.
Адна тичаше покрай плета, викайки името на Конър. Зад мен се разнесе скимтене и когато се обърнах, видях Мейсън да полита назад, докато в тялото му се удряха новопокарали клони, бързи и жестоки като бичове. Брин изджавка и скочи към него, щракайки с челюсти към настъпващите ластари. Чувство на пълно безсилие ме накара да завия с глас, когато Брин, Мейсън, Рен и Шей изчезнаха от погледа ми.
Отново се обърнах и хукнах след Адна, която все още тичаше покрай плета с викове. Пред нея изникна нов храст и тя смени посоката. Хвърлих се във въздуха и се стоварих върху нея, приковавайки я към земята, въпреки съпротивата й.
Продължавах да ръмжа дори когато си възвърнах човешката форма.
— Спри! Адна, спри!
Дишайки тежко, тя най-сетне престана да ме блъска с юмруци по гърдите и раменете и отпусна ръце.
— Трябва да го открием!
— И не само него. — Изправих се и я издърпах на крака. — Изгубихме и останалите.
— Какво? — Очите й се разшириха, когато се обърна и видя изригналия от земята лабиринт, който ни заобикаляше.
— Пътят ни е отрязан. — Докоснах плета и в ръцете ми се забиха бодили.
Гръмогласен вой отекна в нощта.
Адна ме погледна, повдигнала вежди.
— Приятели?
— Не — отвърнах тихичко.
Отново се разнесе вой, после още един. Вълците надигаха глас, един по един и изпълваха въздуха с бойната си песен. Завъртях се бавно в кръг, наострила уши.
— Обградени сме.
Адна изруга тихичко.
— Опитват се да ни разделят, така че да не можем да стигнем един до друг.
Кимнах.
— Очаквали са ни.
Адна тръгна покрай стените на лабиринта, отново и отново свиваше зад поредния ъгъл, само за да открие, че пътеката внезапно свършва.
— Обзалагам че, противниковата страна има карта, която показва как се излиза оттук.
— Най-вероятно. — Плъзнах очи по плета — беше твърде висок, за да го прескоча.
— Тук сме съвсем беззащитни — каза Адна. — Вълците ще ни открият, отряд по отряд, и ще ни обезвредят, без да можем да направим нищо.
— Трябва да намерим изход. Хайде.
Воят постепенно се усилваше — стотици вълци тичаха из лабиринта. Усещах миризмата им, чувах как снегът скърца под краката им, докато се спускат в градината от всички страни. Останалите отряди от Търсачи все още бяха в паника, крещейки, докато се опитваха да се измъкнат от лабиринта. Мъже и жени се викаха, мъчейки се да открият съюзниците си.
А после писъци огласиха въздуха.
Адна затвори очи.
— Започна се.
22
Звуците на битката отекваха в ушите ми — не можех да ги заглуша, колкото и да исках. Свистене на стрели пореше въздуха, ръмжене се издигаше към небето. Всичко това нямаше да ме тревожи, ако бях част от битката, но от тази невидима война — насилие и смърт, които може би дебнеха зад всеки ъгъл — по гърба ми лазеха тръпки. Все още не се бяхме натъкнали на врагове, ала беше само въпрос на време. Двете с Адна можехме да отблъснем три-четири вълка, но нещо ми подсказваше, че противникът няма да бъде така малоброен.
Освен това във въздуха ехтяха и други звуци, които още повече усилваха тревогата ми. Писъци от болка, каквато никой Страж не бе в състояние да причини.
— В лабиринта има призрак — прошепнах. — Навярно не само един.
Натъкнали се на поредната задънена алея, двете с Адна приклекнахме. На всяка цена трябваше да измислим нещо. Лабиринтът не просто ограничаваше движенията ни — той непрекъснато се променяше. Плетове израстваха с невероятна скорост, само за да потънат в земята малко след това. Трънливи клони изникваха насред пътеките и ни препъваха, докато тичахме.
— Сигурна ли си? — попита Адна.
Кимнах, макар да ми се искаше да не бях.