— Трябва да намерим Шей.
Приех вълчата си форма, готова да се нахвърля на всеки вражески настроен Страж, който се изпречи на пътя ни, и отново хукнахме. Можех само да се надявам, че тичаме в правилната посока.
— Виж! — Адна се обърна към новопоявила се пролука в плета. — Да вървим.
Усетих миризмата точно преди да свием зад ъгъла. Преобразих се и сграбчих Адна за блузата.
— Спри!
Вече я теглех назад, когато го видяхме. Призракът се плъзна иззад плета и бавно тръгна към нас.
— Хайде! — Адна ме стисна за ръката и ние се втурнахме натам, откъдето бяхме дошли.
Лабиринтът отново се бе променил.
— По дяволите! — изругах, когато се спряхме пред задънената пътека.
Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как пролуката в плета, през която се бяхме промъкнали, се затваря пред очите ни.
— Е, поне призракът остана от другата страна.
Адна едва бе изрекла думите си, когато скверното създание премина през плета, процеждайки се като катран между клоните.
— Не е честно! — извика Адна.
Призракът идваше все по-близо и по-близо, а ние не можехме да направим нищо.
— Шей! — изпищях, тъй като не знаех какво друго да сторя. — Шей! Помогни ни!
Бяхме се долепили плътно до плета; очите ми не се откъсваха от завихрените сенки, от които беше изтъкано тялото на призрака. Миризмата му нахлуваше в ноздрите ми и от нея ми се повдигаше. По гърба ми пробягаха тръпки при спомена за болката, която той бе в състояние да причини.
— Адна! Трябва да се махнем оттук. Изтъчи ни врата!
— Врата, отвеждаща къде? Искаш да се върнем обратно в Академията ли? Ако я отворя на бойното поле, може да се озовем право върху някой призрак! Няма да се измъкнем по този начин. — Гласът й потрепери. — Не знам какво да правя. Освен ако…
— Какво?
Тя се обърна и погледна към плета зад нас.
— Шей! — изпищях отново.
— Кала! — Гласът му долетя точно зад нас. — Къде си?
Обърнах се рязко, без да обръщам внимание на болката от тръните, разкъсали кожата ми, когато притиснах ръце до плета.
— Тук съм! С Адна!
— Не мога да стигна до вас — изкрещя той. Намираше се от другата страна на стената. — Брин, Мейсън, Рен! Елате тук! Те са зад този плет.
Усещах миризмата му — беше толкова близо и все пак не можех да го достигна.
— Кала! — извика Рен. — Добре ли сте?
— Тук има призрак. — Гласът ми беше хриплив. — В капан сме.
Чух как Мейсън изскимтя и задраска в пръстта, мъчейки се да се добере до нас. Брин показа нос изпод клоните, ала изквича от болка, когато един трънлив ластар я удари през муцуната като камшик.
— Ще се опитам да прорежа път през плета — изкрещя Шей. — Отдръпнете се.
— Не, почакай! — викна Адна.
— Какво значи почакай? — Погледнах през рамо към призрака.
Без да ми обръща внимание, Адна пусна бича, извади двете си ками и като изкрещя, ги заби в земята.
Трябваше да запуша уши, когато ужасяващ звук процепи въздуха около мен. Писък, пропит с болка и гняв. И идващ от плета.
— Точно така, кучко! — изсъска Адна. — Махни се от земята и се върни в ада, където ти е мястото.
Клоните на плета затрепераха; листата му започнаха да повяхват и да се ронят. Растението се тресеше все по-силно, трънливите клони ставаха на трески. А после живите стени се сринаха, същинска вълна от изсъхнали парченца дърво и листа, станали на пепел. Лабиринтът изчезна, оставяйки след себе си тъмни купчинки, очертали пътя му върху белия сняг, и Шей изникна пред мен, вдигнал високо двата си меча.
— Какво, по дяволите…
Адна простена и се свлече настрани.
Тъкмо се обръщах към нея, когато Шей изкрещя:
— Кала, наведи се! Сега!
Той ме прескочи в същия миг, в който се преобразих и се долепих до земята. Когато се изправих и се обърнах, видях как призракът се спуска върху Адна, докато Шей връхлиташе отгоре му.
Излаях предупредително и тръгнах след него, но Рен скочи пред мен като ръмжеше.
— Не.
— Махни се от пътя ми! — озъбих се, ала ръмженето заглъхна в гърлото ми.
Шей се нахвърли на призрака, въртейки Кръста на елементите с главозамайваща бързина. Остриетата посякоха тъмната плът на гнусното същество по-мълниеносно от перките на хеликоптер.
Призракът изпищя.