Втурна се навън, следван по петите от чудовището. Трябваше да отиде в селото и да потърси помощ, инак Рива беше загубена!
Тооно се спусна стремглаво по стръмния път и изпрати гореща молитва към боговете. Когато събра кураж и погледна назад, за свое облекчение установи, че преследвачът му се беше отказал. Изчезна между храсталаците и елите. Някъде се дочу бумтежът на ужасните огнени столове. Тооно предположи, че страховитата фигура е някой откъснал се от групата, който се е опасявал да не го оставят сам.
Когато дойде в селото, обзе го ужас.
Къщите на съседите му бяха мрачни. Навсякъде земята беше опръскана с кръв и тук-там лежаха безстопанствени оръжия. Тооно изкрещя, изпълнен със страх, когато съгледа три фигури, които се приближаваха към него откъм селото.
Но не бяха носфери. Един от мъжете имаше къса светла коса. Трябва да беше онзи Маддракс. Тооно събра последни сили и извика силно за помощ.
— Рива! — изкрещя той. — Хванаха Рива! Цита е мъртва! О, Вудан!
Когато Мат, Госеин и Алмар стигнаха до него, той беше физически и душевно съкрушен човек.
— Носферите — мърмореше той с пребледняло лице. — Убиха Цита и отвлякоха Рива… — Започна да плаче.
Госеин и Алмар го подхванаха от две страни и го отведоха обратно в хана. Алмар пристъпи зад тезгяха и отвори бутилка ракия. Госеин наля една чаша на треперещия Тооно. Кръчмарят гледаше със забулени от сълзите очи.
— Бях в избата — рече той. — Когато се върнах, Цита беше мъртва. — Разказа им какво беше преживял.
През това време Мат влезе в кухнята, видя разкъсаното гърло на малката, дундеста жена и му прилоша. Тръпки го побиха, когато си помисли за Аруула. Трябваше да действа, преди да я е сполетяла същата съдба. А може би отдавна вече не беше жива?
Когато се върна в кръчмата, потънал в мисли, Тооно се беше отпуснал на тезгяха. Само хлипаше. Госеин потри челото си. Беше блед като смъртник, а синът му трепереше с цялото си тяло.
— Това не са хора — промърмори Алмар, изпълнен с омраза. — Трябва да се унищожат! Не заслужават да живеят.
— Твърде малко сме — вметна Госеин.
— Татко, трябва…
Мат хвърли към Госеин въпросителен поглед. Сивокосият ловец повдигна рамене. Без съмнение беше на същото мнение като сина си. Но вече беше твърде късно. Селото беше почти обезлюдено. Носферите бяха откарали със себе си хората в своята строго охранявана крепост. Мат не смееше да си помисли какво щяха да сторят с пленниците. Сети се за краля на тараците Рраар, чието леговище беше посетил като мним бог и чийто — състоящ се предимно от живи хора — „хранителен склад“ беше инспектирал.
Чу някъде да плаче дете. Госеин и Алмр вдигнаха глави.
— Погрижете се за детето — каза Мат. — И вижте дали има оцелели. Ще се върна най-късно до утре вечер.
Тогава с твърда крачка излезе в нощта и се спусна надолу по хълма.
— Какво си намислил, Маддракс?! — извика Госеин подире му.
Мат не отговори.
Беше като по време на бойна акция.
Матю Дракс, екскомандир и експилот от ексвъздушните сили на екс-САЩ, пълзеше в храсталака на около двайсет метра от портата. Междувременно неговата вече недотам къса, но затова пък твърде издайнически руса коса беше скрита под намерена в края на пътя шапка от кожа на тарак, а синьозелените му очи — зад бинокъл, насочен към шляещите се около портата стражи.
Някаква охранена флегге с черна козина кръжеше с ръмжене над върховете на дърветата и търсеше мърша, в която да хвърли яйцата си. Че гигантското насекомо беше на път да създаде поколение, личеше още от пръв поглед, защото тялото му беше здравата издуто. Макар и да не се боеше от животното, надяваше се да не е късогледо и да го сбърка с някакъв труп. Това вероятно би насочило вниманието на пазачите към него.
Досега Мат си бе въобразявал, че има големи езикови познания: говореше доста добре немски и сносно френски, разбираше дори берлинските гамени. Но диалектът на облечените в кожи мъже при портата му се струваше като гърлено скрибуцане и ръмжене.
Продължаваше да стои в маслиненозелената си униформа на около двайсет метра от портата и безмълвно изричаше проклятия. Как, по дяволите, можеше да проникне в комплекса?
Като зелен младок в родния си Ривърсайд все някак си успяваше да се промъкне до кръчмите, които, като за малолетен, бяха забранени за него. Но за съжаление в това време и в този свят вече не можеше да се направи нищо с долари. Местните пазачи бяха неподкупни. Нямаше да ги трогнат дори пет кила кървавица.
Внезапно наблизо нещо прошумоля. Мат неволно присви глава и задържа дишането си. Стражите не се помръднаха от мястото си. Значи нищо не са чули. Погледът на Мат се плъзна наляво и надясно — тогава му се стори, че сърцето му спира да бие.