Гигантският охлюв! Или някой друг представител на тази кошмарна кръстоска между охлюв и акула.
Грубо дръпнаха Мат назад. Заедно със стола носферите го замъкнаха до стойката със сушилния капак. Зад гърба на Смайт погледът на Мат попадна върху огромно огледало, което заемаше почти цялата стена и стигаше до пода. Имаше размерите на гаражна врата и беше напукано на много места.
— Е, командир Дракс — каза Смайт с ехидно хихикане, докато си слагаше на главата нещо като измаисторени от космати кожи наушници, — хайде да видим дали ще научим от вас истината, чистата истина и нищо друго освен истината, Бог да ви помага…
Пристъпи до старомоден грамофон, нави го и спусна иглата върху стара плоча от шеллак. След секунда Мат започна да се извива в неконтролирани гърчове.
Грамофонът свиреше „Царицата на нощта“ от Моцарт. И звуковите вълни, изглежда, нахлуваха директно в мозъка му и караха да трепти всяка отделна фибра.
— Великолепна пиеса! — екзалтираше се Смайт, макар че Матю Дракс отдавна вече не можеше да го чува. — И така подходяща за ситуацията, не смятате ли…?
Тримата мъже се приближиха предпазливо и безшумно до крепостта, която се издигаше до небето, мрачна и студена, въпреки че предобедното слънце непрекъснато проблясваше през разкъсващите се дъждовни облаци и температурите в тези географски ширини през април бяха благоприятни.
Госеин огледа високите стени. От тях като че ли се излъчваше неопределена заплаха. Прозорците в тях му напомняха за настървено лаеща паст.
Оставиха портата отляво и тръгнаха по пътя към входа за подземния свят, който им беше описала Рива. Искаха да се притекат на помощ на храбрия чужденец: той, Алмар и Тооно, чиято дъщеря Маддракс беше спасил от лапите на кръвопийците. Искаха, разбира се, да освободят и жителите на селото.
— О, Вудан! — прошепна Тооно, когато дръпнаха настрана трънливия храсталак и Алмар пръв слезе по желязната стълба. Тооно стисна арбалета си. Видимо се страхуваше. Но и Госеин не се чувстваше по-различно. Само полагаше повече усилия да не го показва.
Хвърли един последен поглед назад. На хълма вече не се виждаха стълбовете дим. Рива и другите бяха потеглили на юг, към място, където, ако волята на Вудан беше такава, щяха отново да се видят.
— Къде се намираме? — прошепна Тооно ужасен, когато Алмар и Госеин запалиха факлите си и осветиха шахтата, която се простираше от лявата и от дясната им страна.
— Това е подземният свят — каза повече на самия себе си, изтръпнал, Госеин. — Царството на мрачните създания.
Тооно неволно отстъпи крачка назад и дори Алмар, у когото гореше огънят на младостта, го побиха тръпки.
— По дяволите, Госеин! — упрекна го Тооно. — Куражът ми бездруго не е блестящ. Не го поставяй на допълнително изпитание с такива приказки!
Алмар притисна здраво арбалета към себе си.
— Не забравяйте какво е казал Маддракс за този — както го е нарекъл — охлюв! Дръжте оръжията си винаги готови!
Госеин чувстваше, че трябва да води групата по-нататък, преди още страхът да ги е обзел напълно и да ги накара да се върнат. Опита се да потисне треперенето на гласа си, в което обаче не успя напълно.
— Елате, нека да видим дали ще намерим пътя към крепостта.
Изведнъж Госеин усети леко въздушно течение по бузите си, тогава долови зад себе си тихо, мляскащо хлъзгане. Алмар се обърна с готов за стрелба арбалет.
— Татко! — извика той. — Виж!
Огромно, бяло като мляко тяло със сиви ивици се придвижваше с пълзене към тях. Тооно повърна. На Госеин му настръхнаха косите. Видя гигантска, безформена глава, върху която потрепваха четири, дебели колкото човешка ръка пипала.
Алмар пусна една стрела. Тя изсвистя в шахтата и с тъп плясък се заби в намиращото се на около трийсет крачки чудовище. Около стрелата в шията на звяра се образува виолетово петно, което все повече нарастваше, докато стигна в диаметър колкото човешка ръка. Прозвуча мляскащ шум, но отвратителната твар не се забави, а, напротив, задвижи се с нарастващо темпо към мъжете.
И Тооно изпрати една стрела — със същия ефект.
Госеин посочи коридора, който трябваше да води към вратата, която Мат беше описал.