Аруула кимна сдържано и се понесе към изхода. Утешаваше се с мисълта, че вероятно така беше най-добре. Отделен боец можеше да проникне в кървавата крепост далеч по-незабелязано, отколкото цяла група.
Безшумно потъна в сенките на коридора…
Даман крачеше като пленен тигър нагоре-надолу в квартирата си. Мислите му бяха изпълнени с ярост и яд. Не само, че се бе осуетил планът Якобо да се подмами в капан, отгоре на всичко това трябваше да изтърпи още едно унижение и има късмет, че машинациите му не бяха разкрити. Нямаше съмнение: Якобо познаваше този Маддракс. И го мразеше.
Е, може би не всичко беше загубено.
Ако Маддракс познава така добре владетеля, навярно знае и слабото му място. Той, Даман, трябва да се опита още веднъж да разговаря с него…
Интригантските мисли на Даман секнаха, когато до ушите му достигна грохотът на мотори. Бързо напусна жилището си, за да поздрави завърналите се. Но тъкмо бе стъпил в коридора, когато осъзна, че има и други шумове: далечен звън на мечове, крясъци, тропот на ботуши по каменния под.
Даман веднага схвана какво се е случило: суицаните, за които говореше Маддракс, бяха проникнали в крепостта!
При нормални обстоятелства Даман би се бранил срещу тях с всички сили. Но обстоятелствата не бяха нормални.
Даман реши да използва инвазията за свои цели. По време на битка, бе казал баща му, има най-добра възможност човек да се отърве и от враговете в собствените си редици.
Даман веднага се върна в квартирата си, въоръжи се с великолепния меч, който бе отнел от чернокосата варварка, и бързо се отправи към Кървавата зала. Оттам се разклоняваше камерата, в която Якобо обличаше расото си преди ритуалите. А от тази камера — това Даман го знаеше като бивш владетел таен вход водеше до покоите на Якобо и към лабоора, в която провеждаше експериментите си.
Даман имаше голям късмет, че никой не го срещна по пътя му до Кървавата зала. Щеше да има проблем да обясни защо тича в погрешна посока, надалеч от тътена на битката.
Когато отвори вратата на залата и се огледа, веднага забеляза, че нещо не е наред. Двама от поданиците му лежаха обезглавени пред олтара! Даман не успя да преодолее страха си.
Някаква сянка политна отстрани към него и за части от секундата след това усети на гърлото си тънко острие.
— Я виж кой бил това? — просъска някакъв глас, който му беше много добре познат. И който накара да потече пот от всичките му пори — ако носферите въобще бяха способни да се потят. Варварката! Как е успяла да стигне дотук?
— За съжаление твоите хора не бяха много общителни — продължи Аруула и с брадичката си посочи безжизнените тела. Следователно знаеш какво те очаква, ако не ми отговориш на въпроса…
Даман го знаеше. И затова заложи всичко на една карта. Хвърли се настрани и същевременно улови меча си.
Ръката му още не беше се свила около дръжката, когато последва наказанието. Върхът на ботуша на Аруула излетя напред и улучи точно мястото, което е особено болезнено за мъжа. Даман падна със стон на колене.
— Мизерен крадец — просъска младата жена с гневно святкащи очи, когато видя чие оръжие той току-що искаше да извади. Даман не беше в състояние да се помръдне, когато тя изтръгна меча му и натисна острието върху шията му. — И така, чуй въпроса ми… и колкото по-бързо отговориш, толкова по-задълго ще те оставя да живееш…
Професор д-р Смайт седеше зад едно писалище. Сега вместо расото си носеше бяла престилка и с нея изглеждаше почти като лекар. Д-р Франкенщайн, например. Или д-р Мабузе… Стъклата на очилата му отразяваха светлината на няколко голи крушки, поставени в примитивни държатели на стените. Дебнеше Мат както змия — жертвата си.
— Защо — размишляваше Смайт — и на Дракс е отредена същата чест като на мен? Защо „Кристъфър-Флойд“ запрати и него в бъдещето. — Барабанеше с пръсти по плота на писалището. — Защото имам нужда от равностоен противник, за да осъзная властта си ли? Но тогава защо беше толкова лесно да го хванат…?
Мат висеше завързан в залата за мъчения. Мозъкът му все още тътнеше като бръмчащ пумпал, който непрекъснато свири „Царицата на нощта“. Колкото и хубава да беше операта на Моцарт, Мат се страхуваше, че никога вече нямаше да успее да я прогони от главата си.
Опита се да мисли за други неща — и стигна от трън, та на глог. Аруула! И тя беше в ръцете на този луд. Какво ли ще направи Смайт с нея? Мат се задушаваше само като си помислеше за това.
От лявата и от дясната му страна стояха, без да се помръднат, двамата стражи. Бяха се вторачили очаквателно в Смайт, очевидно омагьосани от странното му дърдорене, което несъмнено смятаха за езика на мрачните богове.