Фактът, че той и другите селяни бяха прекарали нощта в някаква стара църква, накара Мат да се замисли. Едва по-късно му направиха впечатление кървавите петна. Зад тях очевидно се криеше борба: хората са били нападнати.
За съжаление Тооно не виждаше причина да го осведомява за идентичността на разбойниците. Но онова, което не беше станало, можеше да стане. В случай че Мат въобще можеше да го разбере задоволително. Макар че Аруула го беше научила на основните понятия на тукашния език, при по-сложни думи Мат трябваше да внимава. Той не учеше и наполовина толкова бързо като нея.
Когато остави зад себе си трите най-горни стъпала на скърцащото стълбище, до ушите му достигна силен плач, който прогони и последната умора от крайниците му и го накара да побърза да слезе долу.
На вратата на кръчмата стоеше дъщерята на Тооно, чернокоса красавица на около шестнайсет години. Треперещите й жестове и уплашените й погледи му говореха, че тя именно беше надала жалните стонове.
До тезгяха насмалко да се сблъска с Тооно, който излизаше от кухнята, мъкнейки със себе си някаква дундеста ясена.
— Рива! — извика той угрижено. — Рива! Какво има, в името на Вудан?
Рива трепереше и зъбите й тракаха въпреки приятно затоплената кръчма. Когато съгледа майка си, хвърли се разтреперана в обятията й.
— Носферите — чу я Мат да казва с хлипане. — Взели са със себе си и Дорек.
Носферите ли? Мат видя как Тооно стисна зъби.
— Кой е Дорек? — попита Мат. — Какви са тези носфери? Имаше ужасно предчувствие. „Носфери“ подозрително приличаше на „носферату“ — вампир. Макар и да не знаеше местния диалект, изхождаше от предпоставката, че значението на думата не се е променило и през вековете. И си спомни за момичето Яндра, което беше срещнал в Болоня. И тя беше зажадняла да изпие кръвта му. Потръпна, когато си спомни за нея.
Тооно го осведоми. На Мат му беше трудно да следи разказа му и трябваше да го пита по няколко пъти, за да го разбере горе-долу.
Снощи носферите нападнали селото, убили жената на Госеин и отвлекли десет от жителите му. Приятелката на Рива Дорек, изглежда, била между отвлечените.
Тооно имаше вид, сякаш му идеше да се изплюе на пода.
— Изчадия на ада… — промърмори той. — Боят се от светлината и ни нападат, за да пият човешка кръв.
Мат разбра думите „пия“ и „кръв“.
— Носферите пият кръв ли? — попита.
— Да — рече само Тооно и замълча. Сякаш го беше страх да каже нещо повече.
Мат пристъпи към вратата, отвори я и огледа навън. Валеше силно. Не се виждаше никакъв човек.
Нахлу внезапен пристъп на вятъра. Мат си помисли, че е дочул шум от плясък на крила, но когато вдигна глава, не съзря нищо.
Тооно си наложи измъчена усмивка и посочи масата, на която беше сложено яденето. Рива и майка й вече бяха изчезнали в кухнята. Мат поблагодари и седна. Храната беше обикновена: хляб, масло, сирене, в прибавка ферментирал гроздов сок.
— Къде живеят носферите? — попита Мат.
— Там долу — каза колебливо Тооно след известно време и посочи натам, откъдето Мат беше дошъл предишната нощ. В крепостта.
— Крепостта ли? — Да не би да имаше предвид жилищния блок със зазиданите прозорци?
Тооно се огледа на прозореца като че ли се опасяваше от ново нападение. После клекна пред камината, в която пращяха цепеници. Разпали огъня с помощта на кожен мех.
— Да — продължи той, без да се обръща. — Те са черни като нощта и се придвижват с огнени столове, които вдигат страхотен шум.
Едва когато той имитира шума, Матю разбра, че Тооно е имал предвид мотоциклетите. Онова, което вече беше предполагал, се превърна в сигурност: носферите бяха идентични с облечените в кожи мъже, които отвлякоха Аруула!
— Колко са? — попита Мат. Главата му гъмжеше от мисли. Трябваше да освободи Аруула, но как?
— Много повече от нас. — Тооно стана и показа на Мат ръцете си. — Ние сега сме петдесет, но те определено са седемдесет — и всичките са възрастни. Нямат деца.
Мат се намръщи. Приключи с храненето, стана и излезе навън. Въздухът беше хладен. Милано беше покрит с облаци. Над него се закръгляше небето в разсеяно сиво и бързо потъмняваше.
Домът на Тооно се намираше в най-високата точка на селото и беше отдалечен на около триста метра от църквата. Пътят към селото беше стръмен. То имаше около петдесетина къщи, обори и хижи, но, изглежда, не всички бяха обитавани.
Мат вървеше по протежение на дълъг трънак. Ако се съдеше по строителните материали, използвани за къщите и зидовете, селото трябва да е възникнало някъде в последното столетие.