Слизането на брега трябваше да стане точно преди разсъмване — благоприятен момент за майсторите на желязо, заради техните митични връзки с изгряващото слънце — но Избраните бяха обещали, че корабът ще бъде погълнат от огън още по тъмно и че мъртвешките лица ще са в неизгодно положение, докато се мъчат да излязат от плитчините. Силуетите им ясно щяха да се очертават на фона на пламъците, докато защитниците щяха да бъдат прикрити в тъмнина.
При тази ситуация брегът представляваше идеална първа защитна линия и там воините се надяваха да нанесат главния си удар. Като ловци те имаха опит в копането на ями за хващане на дивеч и брегът бързо беше осеян с дупки и окопи, предназначени да събарят ездачи и коне. Дупките бяха покрити с леки рамки от клони, достатъчно здрави, за да издържат слоеве от листа, пръчки и пясък. Когато бяха завършени, ги маркираха със забити в пясъка тънки вейки, но в сивия сумрак преди разсъмване ямите щяха да са невидими.
Втора защитна линия беше построена с рибарските мрежи на племето, поставени на наклонени към водата колове. Долните им краища бяха вдигнати достатъчно високо, за да може да се мушне под тях воин. Те също щяха да са невидими, докато конете и ездачите не се намереха оплетени в здравата мрежа.
Близо до водата беше запален малък огън. Около него до обърнатите си лодки щяха да „спят“ група рибари. Беше известно, че мъртвешките лица имат кухи месингови тояги с магически очи, с които се наблюдаваха далечни неща, сякаш са отдалечени само на една ръка. Огънят, запален близко до мястото, където Уантанабе беше слязъл през ноември, щеше — така поне се надяваха — да привлече кораба пак там — право в центъра на бреговата отбрана.
Мирната сцена — с двама часови, наблюдаващи в очакване да видят червения огън, който трябваше да се появи на нощното небе — беше предназначена да накара майсторите на желязо да си помислят, че племето се придържа към първоначалния план. Но под обърнатите лодки воините Коджак щяха да чакат с арбалети.
Завръщането на Рейджинг-Бул и Дет-Уиш с подробности за предстоящата атака помогна, но направи много малко да намали тревогата на Клиъруотър. Защото стигането на Кадилак и на облачния воин до предния пост беше само половината от битката. Сиво-синкавият белег около врата на Дет-Уиш от душенето подчертаваше непредсказуемия характер на врага. Неприкритото презрение на майсторите на желязо към „низшите лица“ поставяше мютите роби под непрекъсната смъртна заплаха. Кадилак и облачният воин официално не бяха в тази категория, но докато бяха в лапите на майсторите на желязо, те също бяха в смъртна опасност — особено като се имаше предвид какво бяха решили да направят.
Клиъруотър отправи молитви към Мо-Таун за тяхното спасение, но знаеше, че трябва най-напред да потопят кораба. Беше изкушена да използва силите си да им помогне, но тъй като те бяха на борда, а тя на брега, само те можеха да изберат момента. „Разбират ли те — чудеше се тя — колко много зависи от тях?“
Клиъруотър беше проникнала в ума на Карнеги и бе мобилизирала волята му за съпротива. Летописецът, на свой ред, беше предал този кураж на хората около себе си, но тя не можеше да контролира цялото племе. Макар те да боготворяха нейните сили, тя не можеше да ги принуди да се бият — и това беше друг източник на тревога.
Тяхното нежелание имаше корените си в миналото. С изключение на няколкото престрелки в началото племената Плейнфолк бяха избягвали въоръжен конфликт с майсторите на желязо. Решението беше станало причина отделните кланове да потърсят причината за това поведение, но постепенно стана ясно, че малките жълти хора от източните страни нямат никакви териториални претенции. Техните слизания на територията на Плейнфолк имаха само една цел: търговия — размяна на стоки и хора, изгодна и за двете страни, която постепенно се превърна в изгодна най-вече за майсторите на желязо.