Сети се, че долу има две низши същества, които заслужаваха смърт. Един удар с меча беше прекалено милостиво за тях. Преди да напусне кораба той щеше да ги извади от килията им и да ги хвърли в ада, който бушуваше на кораба…
Вик на един от неговите помощници, застанал в галерията покрай мостика, прекъсна мислите му. Морита бързо излезе и погледна накъде сочи помощникът му. Нещо тъмно с крила и червено светещо око, вградено в корема, летеше почти директно над тях. После изчезна под тъмен облак, но злокобното червено око продължи да блещука, докато „нощната птица“ обикаляше над кораба.
Само че тази птица не беше от естествения свят или същество, извикано с магия от преизподнята. Това беше близнак на летящия кон, скициран от Изо Уантанабе в неговото първо съобщение до Саракуза. Корабът с колела беше атакуван от дългите кучета от юг. Но откъде можеха те да знаят къде отива той и, което бе по-важно, кога? Имаше само едно обяснение. Дългите кучета и тревните маймуни действаха заедно. По някакъв начин убийците бяха получили достъп до неговото последно съобщение до Бей-танаба и въпреки неговите подозрения Уантанабе им беше позволил да си заминат. Това беше акт на невероятна глупост, на престъпно нехайство, за което, ако все още бе жив, Уантанабе трябваше да си плати. Сега. Незабавно.
Морита извика тримата си адютанти и започна да им дава фатални заповеди. Двама трябваше, с помощта на войниците, които пазеха килията, да доведат окованите убийци; третият трябваше да намери Изо Уантанабе и да го обезглави.
При първия удар една бомба падна точно пред вратата на каютата на Уантанабе, но като по чудо той се беше спасил. Понеже не можеше да заспи, той бе излязъл и се разхождаше по предната палуба, когато четирите самолета неочаквано се появиха отдясно и прелетяха над главата му. Секунда след това трите галерии избухнаха в пламъци.
Докато стоеше смаян, загледан в ада, който само допреди миг беше каютата му, в която беше лежал, проклинайки невъзможността да заспи, дясната страна експлодира. Изо за миг зърна четири тъмни неща с червени очи, осветени от пламъците, да минават във въздуха, но когато се обърна след тях, единственото, което можа да види, бяха светли точки, които се движеха на фона на тъмното небе.
Неспособен да помръдне, Изо Уантанабе наблюдаваше ужасен как пищящите моряци скачат през борда с обгърнати от пламъци тела. Човешки факли.
Гледката беше ужасна, но онова, което го смразяваше, беше отвратителното разбиране, че корабът е атакуван от описаните от Морита „летящи коне“ — яхнати от дълги кучета от юг. Съюзници на убийците, затворени долу…
Спомни си думите на Аиши Сакимото, когато го предупреждаваше да не действат, докато не пристигнат подкрепления. Неговото съобщение съдържаше смразяващата фраза: „Ездачите имат силни приятели и тайни средства да ги повикат мигновено“. И така стана. Смъртта щеше да ги застигне също толкова бързо. Ако съдбата бе решила той и другарите му да загинат в тези забравени от боговете далечни земи, тогава той лично щеше да се постарае те да не бъдат пощадени.
Той стисна дръжката на меча си и затича към предната стълба срещу войниците, които се качваха нагоре. Една ръка го хвана за рамото. Уантанабе се обърна и се намери лице в лице с един офицер с почерняло и покрито с пришки лице; дрехите му бяха прогорени на няколко места и още тлееха.
— Бързо! Помогни на онези долу с рампите на носа!
— Напускаме ли кораба? — извика Уантанабе.
— Още не. Първо трябва да пуснем конете да слязат на брега! Няма да се дадем без бой!
Сами-Джо Макинън, координатор на атаката и главен навигатор, която беше водила четирите скайхока от въздушната база на АМЕКСИКО от Хюстън/Гранд Сентрал, реши, че е време да спре джапите напълно. От няколко минути хора и коне излизаха от проходната палуба и слизаха до по-ниските рампи близко до водата, но без да скачат в нея. Корабът, вече на по-малко от половин миля от брега, не беше намалил скоростта си въпреки големите повреди от пожара.
Онова, което тя и другите пилоти не знаеха и което не знаеше и Морита, беше, че самото машинно отделение е бушуващ ад. Екипажът, на който беше заповядано да остане по местата си, и войниците, изпратени да осигурят изпълнение на тази заповед, сега представляваха неузнаваеми буци от бълбукаща мазнина и прегоряла плът, заровени сред горящите въглени в сърцето на нарастващия куп греди, които падаха с трясък като избухнал небесен огън в бързо изпразващата се проходна палуба. Няколко минути по-късно горящата маса се изля в машинното отделение, поглъщайки всеки и всичко долу.