— Добре. Няма от какво да се страхуваш. Седни удобно и се отпусни. Ако започне да ти се повдига или те стегнат гърдите, затвори очи и дишай дълбоко. Ще летим няколко часа, така че ще имаш достатъчно време да се адаптираш. Просто недей да бързаш. Окей?
— Да…
— Добре, да тръгваме. — Пилотът даде знак на наземния персонал да махне клиновете под колелата.
Вратите пред тях се отдръпнаха и се видя огромна наклонена бетонна плоча, завършваща с тясна правоъгълна блестяща синева. Небето над земята…
Макар че никога не се беше изкачвала по-високо от ниво 4, Роз вече беше ходила там. Умът й се беше слял с този на Стив по време на неговия първи самостоятелен полет над Ню Мексико. Тя беше видяла онова, което беше видял той, беше изживяла същите зашеметяващи емоции, същото объркване, същото чувство на свобода, същото усещане за „връщане у дома“.
Но дори силата на онова изживяване не можеше да се сравни с това да бъде тук лично. Докато скайрайдърът излизаше от хангара по наклонената рампа, величествеността на надземния свят погълна сетивата й. Тя вдигна визьора си и погледна със страхопочитание през оцветените стъкла на каютата ослепителния блясък на слънцето, което се издигаше от източния хоризонт в безоблачното небе.
Пилотът обърна самолета на бетонната писта, докара носовото колело на бялата централна линия и се свърза с кулата. После попита:
— Как си?
— Чудесно — промърмори Роз. Самолетът потегли напред. Роз почувства стомахът й малко да натежава, когато се издигнаха във въздуха; после самолетът започна равномерно да се изкачва, двигателят работеше на пълна мощност, за да вдигне допълнителния товар от външни резервоари за далечен полет под всяко крило. Сега, когато повърхността се отдръпна далеч, се откри огромната, безгранична шир на заобикалящия ги пейзаж. Розов, червен и оранжев, смесващ се с кафявото на земята — цветове, които бяха доказателства за наследството от Холокоста.
Имаше една песен от Старото време, в която се пееше за „зелените, зелени хълмове на дома“. Един ден може би нещата щяха да станат такива, каквито са били, но за Роз, която никога не беше познавала нещо друго, повърхността беше чудно красива. Тя почувства как я обгръща като майка, приемаща отдавна изгубено дете в прегръдката си. Сърцето и умът й разцъфнаха, изскачаха безболезнено от физическото й тяло да се свържат с величието на цялата природа.
И също като Стив, тя чу гласове. Но не се опита да ги заглуши. Заслуша ги и разбра много неща…
Глава 14
Малоун и четиримата му най-близки помощници изглеждаха доволни от описанието на Стив на бягството от Ни-Исан. Той пропусна от разказа си проекта Херън Пул, намесата на агентите на човека с приличащото на череп лице и инцидента в Лонг Пойнт и вместо това разказа за опасното пътуване на кораба с колела, който ги беше откарал на новите предни постове на източния бряг на езерото Мичиган. Това било, каза той, по време на пътуването за изграждане на нов пункт за търговия до реперна точка Чикаго. Тогава той и неговите приятели успели да взривят и потопят кораба, а едно мютско племе довършило операцията, като избило всички джапи, успели да достигнат брега.
Конете, оръжията и другите неща, обясни Стив, били техният дял от плячката — и за да предотврати всякакви неудобни въпроси от страна на Малоун и неговите приятели, им предложи да се почерпят със саке. Сакето оказа желания ефект, но Малоун бързо съзря опасностите от работа във вражеска среда с група, която постоянно е със завъртяна глава. На следващата сутрин, когато се събуди, прегърнал нежно полупразното буренце, Кадилак с ужас откри, че останалата част от запаса е педантично унищожена.
Едностранният акт на Малоун остави Стив външно съчувстващ, но тайно доволен. Клиъруотър изпитваше същите чувства. Буренцата със саке, които носеха по пътя си, бяха със същия разрушителен потенциал като буренца динамит. Стив гледаше как Кадилак ходи между разбитите буренца, разхвърляни по брега на близкия поток, и как не може да повярва, че ги няма, и трескаво притиска до гърдите си единствената полуоцеляла жертва. Беше направо онемял. Съкрушен човек, тихо оплакващ рухналите си надежди.
Дори обаче да изпитваше някакъв гняв, той не го показа. Или може би не се осмели. Малоун веднага подкани всички, които се чувстват нещастни от неговото решение, да излязат напред и да кажат възраженията си. Двама нарушители, които неблагоразумно си бяха присвоили ролята на говорители на мнозинството, приеха предложението му и Малоун ги разстреля, преди да могат да си отворят устата.
Освен мечовете и лъковете на майсторите на желязо, донесени от групата на Стив, единствено друго нещо, представляващо интерес, беше хергелето. Във Федерацията нямаше никакъв вид животни и това беше създало у трекерите антипатия към животните. Което беше проблем и за ренегатите, тъй като идеята да станат приятели с един животински вид беше чужда за техния ум. Животните съществуваха, за да бъдат убивани и изядени.