Да… Трябваше да си го върне на някого…
За да избегнат всякакви проблеми, Стив, Кадилак и Клиъруотър сложиха спалните си кожи около малък огън в една плитка пещера под билото на хълма. Най-близките им съседи бяха часовите. Ренегатите лагеруваха на тридесетина метра на запад под тях, между дърветата в долния край на ската. Стив и Клиъруотър бяха разседлали конете и ги бяха оставили да бродят свободно и да пасат на воля. Силно привързани към новите си господари, те нямаше да отидат далеч. Когато дойдеше време, единственото, което трябваше да направи Клиъруотър, беше да вдигне глава и да ги извика с чуруликащ крясък, който ги караше да зацвилят от удоволствие и да препуснат в галоп към нея.
Това беше наистина странен звук. Първия път, когато ги беше извикала, крясъкът беше изскочил напълно оформен от устните й. Стив заключи, че той може би е стоял латентен в паметта й от рождение — но кой го беше поставил там? И защо тези мимолетни видения от друг свят, от друго съществуване минаваха през ума му всеки път, когато ги чуеше? Още една загадка…
Късно следобед на третия ден Стив се върна в пещерата и видя, че Кадилак седи унило и навъсено гледа пламъците. Малкото буренце беше до него. Стив реши, че е по-добре да не пита дали е празно.
— Много мило, че намина…
Стив сложи няколко дърва в огъня и седна срещу него.
— Защо седиш тук самичък?
Кадилак отвърна с подигравателен смях.
— Защо ли? Е, няма значение, няма да разискваме този въпрос. Може би ти ще ми кажеш кога ще тръгнем. Или вие с Клиъруотър сте прекалено заети и нямате време да помислите за това?
— Напротив. Много мислих по въпроса.
— Тогава кога тръгваме?
Стив се намръщи.
— Веднага щом стане възможно.
— И колко скоро ще е това?
— Не знам. След два-три дни.
— Защо не утре? Или довечера?
— Не е толкова просто.
— Никога не е просто.
— Слушай! Не започвай отново. — Стив посочи лагера в края на ската. — Долу има над седемдесет нарушители и Малоун е поставил пазачи навсякъде. Досега нещата вървяха добре, но все още не сме извън опасност. — Той поклати глава озадачено. — Нещо става долу. Не ми питай какво, не мога нищо да направя. Но трябва да сме внимателни.
— Малоун трябва да е внимателен — отвърна Кадилак. — Бих го убил, ако ми се удаде възможност, и съм сигурен, че и ти би го направил.
— Може би. Но сега не е време за разчистване на сметки. Малоун е човекът, който държи тези бандити заедно. Той и неговите четирима приятели са единствените с достатъчно ум да разберат, че като ни помагат, може би ще могат да сключат сделка с М’Колите при следващото събиране.
— Това ли му каза?
Стив вдигна рамене.
— Нищо не съм му обещавал. Но ако решат да спечелят няколко точки, като ни придружат…
— Но ние нямаме нужда от тях. Досега всичко вървеше по план. Как ще обясним присъствието им? Това ще доведе единствено до допълнителни усложнения!
— Не е така.
— Брикман. Много е лесно. Просто тръгваме!
— Да, но… те вече мислят, че може да е добре да задържат конете. — Стив замълча, за да може Кадилак да възприеме казаното, после добави: — Всичките.
— Разбирам…
— Точно затова ми трябват още няколко дни — да разбера какви са намеренията им. Ако не можем да се разделим като приятели, следващото най-добро нещо е да ги вземем с нас. Помисли за това. Ако се случи най-лошото, М’Кол винаги могат да ги продадат при реката.
Кадилак го погледна. Почти не можеше да повярва на ушите си.
— Ще направиш това на хора от собствения си вид?
— Ти не би ли го направил?
Кадилак скри раздразнението си, че е надхитрен.
— Да…
— Виж — каза Стив. — Знам как се отнасят към теб тези хора, но ти не си центърът на света. За тях агентите стоят по-ниско и от мютите. Аз не защитавам само твоя задник. Бях принуден да направя някои фантастични маневри.
Това беше случаят, който търсеше Кадилак.
— Е, когато се стигне до фантастични маневри, ти си ненадминат.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че макар да твърдиш, че ми спасяваш живота, и се кълнеш, че си мой кръвен брат, ти продължаваш да играеш двойна игра!
Стив посрещна обвинението със сух смях.