— За какво говориш, по дяволите!?
— За кораба с колела! Когато той пламна и се взриви, предположих — понеже ти не каза нищо, — че е дело на Талисмана! Можеш да си представиш изненадата ми, когато накрая накарах Клиъруотър да говори за това — и то не беше лесно, казвам ти — и да открия, че тя вярва, че корабът е бил атакуван от стрелолисти. От самолети от Федерацията!
Хванат неподготвен от неочаквания обрат на разговора, Стив инстинктивно даде уклончив отговор.
— И защо мисли така?
— Да не искаш да кажеш, че греши?
— Не точно.
— Добре, Брикман, какво точно казваш ти?
— Че правиш погрешно заключение.
— Значи, с други думи, Клиъруотър е права. Корабът беше атакуван от самолети!
— Виж… не те разбирам. Ние се измъкнахме, нали? И оттогава ти си в центъра на внимание.
— Е, и?
Точно в този момент Клиъруотър се върна. Усетила напрегнатата атмосфера, тя седна между тях, без да каже нищо, и почна да грее ръцете си над огъня.
Стив я изгледа многозначително и каза:
— Защо те интересува как е потънал корабът? Потъна. И край.
Кадилак се усмихна съжалително. Най-после… Шанс да отмъсти за оскърблението.
— Типично за теб! Ти си пълен с толкова лъжи и измами, че не можеш да признаеш истината. Ще оставя настрана подигравателната ти забележка, че съм в центъра на внимание. Ще ти кажа само, че не съм забравил, че ако не ми беше спасил живота, нямаше да съм тук. Но въпросът не е в това. Онова, което трябва да изясним, преди да направим и една стъпка напред, е да установим на коя страна си ти.
— Не е ли очевидно?
Кадилак вдигна умолително ръце към Клиъруотър.
— Разбираш ли какво искам да кажа?
Клиъруотър погледна Стив.
— Кажи ми, облачни воине… запалването на кораба с колела… — дело на твоите приятели от Федерацията ли беше?
— Да…
— Ти ли ги извика?
Стив не искаше да лъже Клиъруотър. Ако не намереше бързо начин да отклони този разпит, щеше да бъде принуден да каже истината. Той кимна.
— В известен смисъл. — Видя лицето й. — Да, добре, аз ги извиках! Но аз не работя с тях. Аз ги използвам. Това беше единственият начин да се измъкнем от кораба… и трябваше да го използваме!
— Съгласен съм — каза Кадилак. — Беше майсторски удар.
— Добре. — Стив го плесна по коляното. — Хайде да спрем дотук. Коджак са щастливи, вие сте на път за дома си и Талисмана доказа силата си. — Той погледна и двамата. — Какво повече искате?
— Искам да знам защо го направиха, Брикман. Ние направихме няколко пробойни в един от техните ешелони, забрави ли? За което ти предполагаше, че ще бъдеш обвинен. Очевидно някой… и може да се окаже, че този някой си ти… е оправил нещата.
Стив се намръщи.
— Защо мислиш така?
— О, стига. Не съм толкова наивен! Ако твоите господари са били готови да изпратят… — Той потърси помощ от Клиъруотър. — Колко бяха… четири?
— Пет…
— Пет самолета на деветстотин и петдесет мили да запалят кораба, те сигурно вярват, че ти все още работиш за тях. Аз не мога да измисля друга причина. Ти можеш ли?
Стив пренебрегна обвинението в предателство.
— Ти ми кажи. Ти си този, който знае всички отговори.
Търпението на Кадилак започна да се изчерпва.
— Затова не се съгласяваш с никого. — Той надигна буренцето и опъна една глътка.
Стив погледна за момент Клиъруотър, после каза:
— Попитай нея. Тя знае на коя страна съм.
Кадилак повиши глас.
— Така ли? Не ми се вярва.
— Слушай, това наистина е излишно… ясно ли е? — Стив се изправи и се опита да остане спокоен, но част от натрупания гняв се прояви в гласа му. — Ние сме квит. Нищо не ти дължа. В това число и обяснение! Свърших моята работа да стигнем дотук. Ако и това не е достатъчно… Омръзна ми да вадя кестените от огъня заради вас. — Той посочи западните хълмове. — Уайоминг е натам! Продължете! Тръгнете по залез-слънце! Аз ви оставям!
Но когато се обърна, Клиъруотър го хвана за ръката.
— Облачни воине!
— Стига. До гуша ми дойде от този човек! Откакто си пъхна носа в цялата работа, вечно е надут! — Той погледна през рамо към Кадилак. — Продължавай да създаваш неприятности, приятелче! Чудесно го правиш.
Кадилак се изправи и започна да си събира нещата.
— Да тръгваме! Без него сме в по-голяма безопасност!
Клиъруотър хвана ръцете на Стив, преди да може да ги стисне в юмруци и да се хвърли срещу Кадилак.
— Това е лудост! Какво ще направиш?
— Оставам с тези хора. Какво толкова, по дяволите? Те поне са от моя вид!
— Но те вече не са от твоя вид. Погледни си ръцете! Мислиш ли, че ще ти позволят да живееш между тях с такива шарки?