Саймън Бекет
Кървави белези
1
Колата се движи на изпарения. Не съм виждал бензиностанция от часове и стрелката на бензина опасно клони към червеното. Трябва да се отклоня от пътя, но полята изглеждат безкрайни, сякаш твърдо решени да се точат край мен, докато двигателят изръмжи за последно. Въпреки че все още е рано, денят е сух и горещ. Ветрецът, който влиза през отворените прозорци, само раздвижва въздуха, без да го разхлажда.
Карам надвесен над волана в очакване колата всеки момент да загасне. И точно тогава виждам процеп в зелената бариера. Вляво има път, чийто край се губи в житните поля. Завивам, колата започва да подскача по неравните коловози, изобщо не ме интересува накъде отивам, стига само да е далеч от хорските погледи. Пътят води към горичка. Клоните на дърветата дращят по прозорците, докато навлизам с аудито навътре и загасям двигателя. Тук, в сянката на дърветата, е по-прохладно. В тишината дочувам шум от течаща вода. Затварям очи и отпускам глава назад, но няма време за почивка.
Трябва да продължа.
Отварям жабката на колата. В нея няма нищо, което би могло да издаде самоличността ми, само боклуци и един почти пълен пакет цигари. Старата ми марка — „Кемъл“. Докато се навеждам през съседната седалка, за да ги взема, долавям някаква миризма. Слаба, но неприятна, като от месо, оставено на слънце.
Има нещо размазано по скъпата кожена седалка, както и по предпазния колан, който виси размотан на пода. На едно място здравата му материя е продрана почти докрай и когато го докосвам, по пръстите ми остава нещо тъмно и лепкаво.
Коленете ми се подкосяват, като си помисля, че всичко това се е виждало съвсем ясно през целия път дотук. Искам да се отдалеча колкото е възможно повече от тази кола, но не мога да я оставя така. Клоните на дърветата се блъскат във вратата, докато слизам. През горичката минава поточе и ръцете ми треперят, когато намокрям парцала от жабката. Успявам лесно да изтрия седалката, но кръвта е полепнала по колана. Почиствам го, доколкото мога, след това изплаквам парцала в поточето. Водата сякаш пронизва дланите ми с безброй парченца остро стъкло, докато търкам, жулейки ги с пясък от дъното. Въпреки това продължават да ми се струват мръсни.
Плискам лицето си с вода и примигвам, когато одраното по бузата ми започва да смъди, след това се връщам в колата. Прахът от пътя прикрива черния й цвят. Изкъртвам с камък английските регистрационни номера и след това вземам раницата от багажника. Отдръпвам постелката и стомахът ми се свива, когато виждам пакета, увит в найлон.
Краката ми изведнъж омекват и се облягам на колата.
Пакетът е голям колкото плик захар, но белият прах в него далеч не е толкова безобиден. Оглеждам се бързо, сякаш наблизо може да има някой, който да ме види. Но наоколо има само дървета и се чува единствено непрекъснатото жужене на насекомите. Гледам пакета, без да го виждам, прекалено съм уморен, за да реша какво да правя с този нов проблем. Не искам да го вземам със себе си, но и не мога да го оставя. Грабвам го, напъхвам го дълбоко в раницата, затръшвам капака на багажника и тръгвам.
Житните поля са все така безлюдни, когато излизам от горичката. Хвърлям регистрационните табели и ключовете на колата сред високите стебла на посевите и след това изваждам телефона си. Повреден е така, че не подлежи на ремонт. Вадя в движение СИМ картата, счупвам я на две и хвърлям парчетата на една страна, а телефона на друга.
И без това няма на кого да се обадя.
Слънцето се издига все по-високо и сивата настилка на пътя започва да се гъне и да се изкривява. Струва ми се, че малкото коли по нея са почти неподвижни, замрели в горещината, докато не профучат край мен като ярки цветни петна. Раницата е кацнала високо на гърба ми, сякаш е личната ми опитомена маймуна. Вървя почти час и чак тогава решавам, че съм се отдалечил достатъчно от аудито. Вдигам палец и се опитвам да спра някого.
Червената коса ми помага толкова, колкото и пречи, едновременно привлича вниманието, но и показва, че съм чужденец. Първите, които ме вземат на стоп, са млада двойка в старо пежо.
— Où allez vous? — пита момчето и цигарата в устата му почти не помръдва.
Опитвам се да превключа между езиците. Напоследък съм свикнал повече да слушам френски, отколкото да го говоря, но не това ме спира. Накъде отивам?
Нямам представа.
— Където и да е. Просто пътувам.
Сядам на предната седалка, момичето се премества отзад, без да се оплаква. Доволен съм, че шофьорът носи слънчеви очила, защото това ми дава извинение да не свалям своите. Покриват синините по лицето ми.