— Тогава значи англичанка?
— Не. Кога мога да си тръгна?
Гретхен спира да гали гривата на кончето.
— Защо? Бързаш ли?
— Едни хора ме очакват. Ще се тревожат за мен.
Дори на мен лъжата ми звучи неубедително. Момичето се обляга назад, подпира се с ръце на кончето, така че гърдите й изпъкнат под фланелката. Извръщам поглед.
— Все още не можеш да си тръгнеш — казва тя. — Не си достатъчно добре. Нали знаеш, че за малко щеше да умреш? Трябва да си благодарен.
За втори път казва това, не съм сигурен дали е заплаха. Капакът зад нея все още е отворен и за момент ми хрумва да се спусна към него. Отново се връщам в действителността — не мога дори да помисля да бягам.
— По-добре да тръгвам — казва тя.
Люлеещото се конче се навежда силно напред, когато тя става от него. Стегнатите дънки описват задните части и бедрата й, когато се навежда да вдигне тежкия капак на пода. Остава в тази поза малко по-дълго, отколкото е необходимо, и бързият поглед, който ми хвърля, когато се изправя, ми подсказва, че в това няма нищо случайно.
— Би ли оставила капака отворен? — моля я аз. — Тук горе няма достатъчно въздух.
Смехът на Гретхен е лек и момичешки.
— Разбира се, че има, иначе как би могъл да дишаш. Щеше да си умрял.
Макар и да го очаквам, трепвам, когато чувам как дръпва резето.
Не си спомням кога съм заспал. Когато се събуждам, в таванското помещение цари полумрак и е пълно със сенки. Извръщам часовника си към светлината и виждам, че минава девет. Ослушвам се да чуя някакви шумове отвън, но не долавям нищо. Не чувам дори шепот или звук от птица или насекомо.
Имам чувството, че съм последният жив човек на Земята.
Таблата с храна, която Гретхен донесе, е все още до леглото ми. На нея има бутилка от вино, пълна с вода, купа с мляко и две парчета хляб, който ми прилича на домашен. С изненада установявам, че умирам от глад. Млякото е хладно и гъсто, има силен вкус, което ме кара да мисля, че може да е козе. Топя хляба в него, сигурен съм, че изобщо няма да успее да утоли глада ми, но който е приготвил храната, разбира повече от тези неща. След няколко хапки апетитът ми напълно изчезва. Бутвам настрани остатъците и лягам отново.
Заситил глада си за момента, впервам поглед в гредите на тавана, а кракът ми пулсира като метроном. Не мога да преценя дали съм затворник или пациент. Грижат се добре за мен, а ако гората е пълна с незаконни капани, това обяснява защо не са искали да рискуват, като ме закарат в болница.
Но след това ме обземат доста по-черни мисли. Все още съм заключен в плевнята и никой не знае, че съм тук. Какво щеше да стане, ако състоянието ми се беше влошило? И какво ще стане, когато се оправя? Дали ще ме оставят просто да си тръгна?
Потен и тревожен, започвам да се въртя върху неудобния матрак, за да си намеря място. По някое време отново се унасям в сън. Намирам се в горичката и се опитвам да почистя кървавите петна от колана на колата. Те не излизат, а коланът се удря в седалката. Ударите стават все по-силни и тогава се събуждам и разбирам, че шумът идва откъм пода. Имам достатъчно време, за да осъзная, че някой се качва по стълбите, след това чувам стърженето на резето и капакът се отваря.
Пада назад и се удря силно. Един мъж изкачва последните две стъпала, вдигнал високо фенер. Около петдесетгодишен е, набит, с тяло като буре, сива коса и набраздено, изсушено от слънцето лице. Изглежда ядосан, а погледът му е прикован право в мен. В едната си ръка стиска ловджийска пушка, не е насочена, но мъжът я държи така, сякаш обмисля тази възможност.
Сядам и се облягам на стената, а той се приближава с тежки стъпки. Матилде бързо се изкачва след него.
— Недей! Моля те!
Той не й обръща никакво внимание. Спира до леглото ми, втренчен в мен. Жълтият пламък на фенера образува светла пещера около нас и хвърля в мрак останалата част от помещението.
— Махай се! — изръмжава той.
По всичко личи, че трудно потиска гнева си, едва се сдържа да не ме извлече от леглото.
Матилде го хваща за ръцете.
— Нека остане поне до сутринта.
Той се измъква от ръцете й, без да отделя поглед от мен.
— Махай се — повтаря.
Нямам особен избор. Отмятам чаршафа, опитвам се да не показвам притеснение от голотата си. Стигам накуцвайки до стола и сядам, за да се облека, мъчейки се да не правя гримаси от болка, когато превързаният ми крак преминава през крачола на дънките. По никакъв начин не мога да го вкарам в обувка, затова вземам скъсания ботуш и го напъхвам в раницата при останалите вещи. След това несигурно се изправям.