— Баща ти ще се чуди къде съм — казвам аз.
Но този път споменаването на Арно не върши работа.
— Татко спи. Няма да разбере, че си закъснял.
— Но Матилде ще разбере.
Споменаването на сестра й е грешка.
— Защо все се тревожиш какво мисли Матилде?
— Не се тревожа — отвръщам бързо. — Виж, просто трябва да се връщам.
За момент ме поглежда мрачно и сърдито, след това се преструва, че се цупи.
— Добре, но само при едно условие. Донеси ми венеца.
При тези думи посочва венеца, който виси на врата на статуята.
— Защо?
— Ще видиш.
Въздъхвам, обръщам се към нимфата и се протягам да взема цветята. Чувам някакво шумолене зад гърба си и когато се обръщам, виждам как роклята на Гретхен се свлича на земята.
Отдолу е съвсем гола.
— Е? — казва тя и се усмихва.
Изведнъж имам чувството, че в гората е станало страшно задушно. Тя пристъпва към мен.
— Матилде не изглежда така, нали?
— Гретхен… — започвам аз и в този миг чувам шум от двигател на кола.
Поглеждам зад гърба й в момента, в който старият ситроен на Жорж се задава по черния път. Не мога да помръдна, стоя като закован от изненада, но така или иначе вече е късно. Отдалече възрастният мъж, седнал зад волана, прилича на състарен ученик. Няма начин да не ни е видял. Но дори и да е изненадан от голата Гретхен, застанала по средата на пътя, не го показва с нищо. Когато ситроенът доближава към нас, лицето на Жорж е също толкова безизразно, както и когато уби свинята. После колата завива по пътя, който води към кочините на прасетата, и изчезва между дърветата. Шумът от двигателя бавно заглъхва.
Гретхен гледа подире му, след това се обръща към мен с разширени от страх очи.
— Мислиш ли, че ме видя?
— Освен ако не е сляп. Обличай се.
Тя унило започва да се облича. Не си правя труда да я изчакам. Оставям я в гората и се отправям към фермата, като забивам бастуна в изровения черен път. Едва сега започвам да осъзнавам цялата значимост на случилото се преди малко. Един Бог знае какво ще направи Арно, когато разбере. Със сигурност няма да повярва, че не съм предизвикал Гретхен по никакъв начин и че между нас не се е случило нищо. Но докато вървя покрай лозите, не се тревожа как ще реагира той.
Тревожи ме реакцията на Матилде.
За малко да отида направо в къщата. По-добре да го чуе от мен, отколкото от Жорж или от Арно. Или път от Гретхен, пази боже — ужасявам се само при мисълта как би могла да извърти нещата.
Но докато стигна до плевнята, вече съм се разубедил. Ако разкажа всичко на Матилде, ще излезе, че искам да създам неприятности. Освен това Жорж е такава загадка за мен, че нямам никаква представа какво ще направи. Може би не го интересува нищо, освен прасетата и дори няма да спомене какво е видял.
Ето защо вместо това решавам да приготвя малко хоросан, като ядосано бъркам пясъка и цимента с вода. Докато се качвам на скелето, усещам как главата започва да ме боли от напрежение. Не изпитвам никакво желание за работа и дори кофата ми се струва по-тежка от обикновено. Но не знам какво друго да правя. Може би е по-добре да свърша още малко работа по стената, преди всичко да започне да се разпада.
Но в този момент нещо друго започва да пада от небето. Докато заглаждам хоросана в дупките между камъните, усещам нещо мокро върху бузата си. Вдигам поглед и виждам, че небето се е смрачило съвсем, станало е мръсносиво. Капките започват да падат тежко върху скелето, издавайки звук на разпилени монети.
Най-после времето се обръща.
Лондон
Един следобед точно съм се излегнал на дивана в апартамента си и гледам „Диаболично“ на дивиди, когато мобилният ми телефон иззвънява. Вече съм гледал филма безброй пъти, но ми беше скучно и нямах какво друго да правя, преди да отида на работа в „Зед“. Отдавна си казвам, че трябва да намеря нещо по-смислено, с което да запълвам свободното си време, и че трябва отново да започна да живея пълноценно. Но както повечето неща тези дни, и това ми се струва твърде голямо усилие.
Спирам филма и вдигам телефона. Калъм е.
— Шон, току-що прочетох във вестника. Слушай, човече, наистина съжалявам, нямах ни най-малка представа.
Не съм виждал Калъм от няколко седмици. Всъщност не съм го виждал, откакто излязохме на среща с онези момичета. Тогава си казахме, че трябва да се видим отново, но така и не го направихме. Истината е, че се опитвам да скъсам всички връзки с предишния си живот, макар че „късане“ предполага много по-активно действие от това, което в действителност правя. По-скоро оставям връзките да отмрат от само себе си.