Все още гледам замръзналите черно-бели образи на екрана — Симона Синьоре се е навела над облеченото в костюм тяло на Пол Морис във ваната. Велика сцена.
— Ни най-малка представа за какво? Не разбирам за какво говориш.
Настъпва кратко мълчание.
— Искаш да кажеш, че не знаеш за Клоуи?
Статията се е появила в следобедното издание на „Лондон ивнинг стандарт“. Нямам копие от вестника, но намирам съобщението на уебсайта. Съвсем късо е и няма снимка. Предполагам, авторът е решил, че не си заслужава да се публикува снимка, или просто не са имали време да намерят такава, след като тялото на Клоуи е било извадено от Темза.
Бивша наркоманка, така я описва журналистът. Самоубийство или инцидент — никой не е сигурен, макар тя да отговаря на описанието на младата жена, която преди два дни е била видяна да пада зад перилата на моста „Ватерло“. Била е толкова дрогирана или пияна, че никой от очевидците не може да каже със сигурност дали се е подхлъзнала, или е скочила нарочно. Историята се беше появила във вестника само защото група ученици, излезли на екскурзия с корабче, забелязали трупа да се блъска в подпорната колона на един кей. Авторът изразява по-голямо съчувствие към учениците, отколкото към Клоуи.
Тя е просто поредната наркоманка.
Звъня на Ясмин, но Джез вдига телефона. Не сме говорили, откакто напуснах езиковата школа. Нямам нищо против него, но фактът, че живее с най-добрата приятелка на Клоуи, прави ситуацията неудобна и за двама ни.
Сега обаче това изобщо не ме интересува.
— Шон е — казвам аз.
— Шон — гласът му звучи по-тежко отпреди. — Чу ли?
— Току-що. Калъм ми се обади.
— Добре ли си?
Не си правя труда да отговарям.
— Ясмин вкъщи ли е?
— Да, но… Мисля, че точно в момента не е много подходящо да говориш с нея.
Вдигам поглед към прозореца и виждам един гълъб, който каца на перваза. Той извърта глава и ме поглежда през стъклото.
— Какво е станало?
— Не знам много. Но отново беше започнала да се друса. Ясмин се опита да я накара да спре, но знаеш как е. Беше започнала да взема и по-твърди наркотици. — За миг се колебае. — Знаеш ли, че Джулс я заряза?
Подпирам глава на стената.
— Кога?
— Преди няколко седмици. Клоуи казала на Ясмин, че Джулс здравата е закъсал. Казах ли ти, че има фитнес зала в Докландс? Доколкото разбрах, смятал, че старият кей, на който се намира залата, подлежи на реновиране, затова купил цялата сграда. Затънал до уши в дългове, защото вярвал, че ще направи голям удар, и след това проектът за реновиране бил отменен. Така че сега е задлъжнял на Лени, онзи големия тип, който го снабдява с всякакви гадости във фитнеса, както и на други хора, които си имат работа с Лени. Хора, на които не би искал да дължиш пари. Не знам всички подробности, но Клоуи… Виж, сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко това?
— Продължавай.
Той въздъхва.
— Ами, Клоуи каза, че Джулс все повече затъвал в търговията с наркотици, защото се опитвал да си изплати дълга. Искал да я направи куриер на Лени, да я прати да пътува до Тайланд, като поеме всичките й разноски.
— Господи! — затварям очи.
— Не го направила, отказала е — продължава Джез бързо. — И тогава Джулс си изпуснал нервите. Изхвърлил я от апартамента си, казал й, че е паразит и други подобни, и прекъснал всякаква връзка. Не искал повече да има нищо общо с нея. Мисля, че го е направил отчасти, за да си отмъсти, че предишния път тя го беше зарязала, и това явно е била последната капка за Клоуи. Ясмин направи каквото можа, но…
Изведнъж от другия край на телефона настъпва някаква суматоха. Чувам приглушени гласове, единият от тях е ядосан и след това ми се обажда Ясмин.
— Сега доволен ли си? — крещи тя и плаче. — Гадно копеле такова, защо й позволи да отиде при онзи нещастник?
Потърквам слепоочията си. Имам чувството, че потъвам.
— Нищо не съм й позволявал, Яс.
— Изостави я точно когато имаше нужда от теб! Какво си мислеше, че ще направи след това?
— Не съм я карал да спи с него и да забременява! — виквам в отговор аз.