— Трябваше поне да се опиташ да я подкрепиш! Детето можеше и да е твое, но ти просто си тръгна и я изостави!
— Какво? — мислите ми препускат като обезумели. — Не, Клоуи ми каза, че е негово…
— И ти й повярва? Господи, наистина ли си толкова глупав? Тя искаше да ти улесни живота, а ти я изостави, нали? Все едно сам я бутна през моста, егоист…
Чувам шум като от борба и Джез се опитва отново да вземе телефона. Слушам като вцепенен, когато той започва объркано да обяснява.
— Извинявай, Шон, Ясмин… ами, нали знаеш…
— Това, което тя каза… Наистина ли…
— Нищо не знам за това — отговаря той бързо. — Виж, трябва да затварям. Може би е най-добре да не звъниш повече. Поне за известно време. Съжалявам.
Линията прекъсва. Имам чувството, че думите на Ясмин са се забили в мен. Не мога да повярвам, че Клоуи ме е излъгала, но Ясмин не би измислила подобно нещо. А двете бяха най-добри приятелки. С нея Клоуи би споделила неща, които не би казала на никой друг.
Дори на мен.
Знам, че така само се самоизмъчвам, но въпреки това преглеждам разговорите в мобилния си телефон. Ако съдя по думите на Джез, Джулс е зарязал Клоуи приблизително по същото време, по което ми се обади за последен път. А аз я пренебрегнах, защото отивах на филм, който не исках да гледам, с хора, които не познавам. Името й все още е там, почти в края на списъка. Виждам го на светещия екран и безумно много ми се иска да й звънна. Вместо това проверявам гласовата си поща да не съм пропуснал някое съобщение. Но разбира се, няма нищо.
Имам чувството, че не мога да дишам. Излизам бързо от апартамента, преструвам се, че съм излязъл да се разходя безцелно, докато накрая неизбежно се озовавам на „Ватерло“. Широк бетонен мост с тротоари за пешеходци, между които бучи огромен трафик. Отивам до средата на моста, облягам се на твърдия парапет и поглеждам надолу към бавните води на реката. Питам се как ли се чувства човек, когато стъпи в нищото. Дали все още е била в съзнание, когато е паднала в тъмните води? Дали се е страхувала?
Дали си е мислила за мен?
През останалата част от деня не правя нищо, освен да пия. От време на време вадя мобилния си телефон и впивам поглед в името на Клоуи, което свети на екрана. На няколко пъти за малко да го изтрия, но не мога да го направя. Вечерта е топла и слънчева, седя на терасата на една кръчма, но като че ли съм обвит в балон и съм изолиран от хората около мен. Не мога да определя точно кога, но по някое време в съзнанието ми се оформя решение какво да направя. Свечерява се, когато ставам и се отправям с несигурна стъпка към най-близката спирка на метрото. Фитнесът на Джулс се намира в Докландс. Не знам адреса, но това няма никакво значение. Ще го открия.
Ще открия и Джулс.
18
Дъждът тропа по покрива като еднообразен шум от счупено радио. Навън водата се излива върху кухненските прозорци в безкраен водопад, прилича на завеса от стъклени мъниста. Вали толкова силно, че са затворили вратата и прозорците и в кухнята е спарено и горещо. Нямам чувството, че дъждът е разхладил навън, а в задушната стая е още по-тежко от миризмите на готвено.
Тази вечер Матилде е надминала себе си. Като първо ястие сервира артишок в масло — нещо, което се случва за първи път.
— Да няма някакъв специален повод? — мърмори Арно.
Маслото потича по устата и брадата му.
— Няма — отговаря Матилде. — Помислих, че ще ти хареса да хапнеш нещо по-различно.
Баща й изсумтява и продължава да гризе артишока, като грубо пъха устата си в центъра на разтворените листа. Гретхен не ми обръща никакво внимание, намусено помага на сестра си да сервира храната.
Жорж очевидно не е казал на Арно, че ни е видял заедно в гората. Поне до този момент. Или наистина, както каза Гретхен, се интересува единствено от прасетата, или се е научил да си затваря очите за всичко, което не го засяга. И в двата случая би трябвало да изпитам облекчение.
Вместо това се чувствам едва ли не разочарован.
През целия следобед бях в странно настроение. След като заваля, не можеше да става и дума да продължа да работя. Дъждът бързо превърна хоросана в каша, а когато излезе вятър и започна да люлееше скелето при всеки порив, нямах друг избор, освен да сляза долу. Целият подгизнах от дъжда, докато стигна до плевнята, съблякох мокрия гащеризон и се загледах в бурята през прозореца на таванското помещение. Пейзажът навън изцяло се бе променил, спокойната пасторална идилия беше заменена от далеч по-необуздано лице на природата.