Полята отвъд огъваните от вятъра дървета сякаш бяха изтрити от света, а езерото бе просто петно. В далечината се чуваха гръмотевици, а аз си мислех какво ли би било, ако отида да плувам в езерото сега, когато повърхността му е набраздена от изливащия се порой.
Вместо това останах на тавана, слушах барабаненето на дъжда и чаках да видя светкавици. Те обаче така и не се появиха и не след дълго бурята започна да ми омръзва. Изпуших без удоволствие една от последните си цигари, след това взех „Мадам Бовари“ и се опитах да прочета още една глава. Но не ми беше до това. Денят бавно се влачеше към вечер, а пороят не спираше и аз ставах все по-неспокоен. За първи път от седмици си сложих часовника и започнах да наблюдавам как секундите отминават и наближава моментът, в който ще трябва да отида в къщата за вечеря. Изпитвах едновременно страх и странно чувство на нетърпеливо очакване.
Сега, след като вече съм тук, изпитвам само разочарование. Всичко продължава както обикновено. Матилде идва с тенджерата и сервира на всеки от нас по още един артишок. Той е малък, но крехък, плътните му месести листа са сочни, вкусни и меки. Нямам особен апетит, но въпреки това приемам втория. Тя налива върху него малко горещо масло от тенджерата и след това се отдалечава, лицето й е напълно безизразно както винаги.
Откъсвам едно листо от артишока, захапвам го и погледът ми попада върху часовника. Усещането да го нося на ръката си е едновременно познато и странно и стомахът ми се свива, когато виждам, че са изминали едва няколко минути, откакто го погледнах за последен път. Струва ми се, че стрелките му се движат в мед, сякаш животът във фермата забавя законите на относителността така, че да следват собствения й ритъм. Или може би просто очаквам да се случи нещо.
— Ще ходиш ли някъде? — пита Арно.
Свалям ръката с часовника.
— Просто загубих представа колко е часът.
— Защо? Само не ми казвай, че си изморен — той се разсмива хрипкаво и размахва към мен остатъка от артишока си. — Днес не си свършил почти нищо. Дъждът ти даде почивка, от какво си толкова уморен?
Погледът в очите му е остър като игла. Досещам се, че е в добро настроение. Май е единственият в стаята. Струва ми се, че Гретхен е решила да надмине собствения си рекорд по цупене, а Матилде е по-тиха от обикновено. Питам се дали сестра й не й е разказала какво се случи този следобед. Тази вероятност убива в мен всякакво желание за разговор.
Арно продължава да не усеща напрежението, което цари около масата, в момента цялото му внимание е съсредоточено върху храната. Матилде и Гретхен сервират основното ядене — свинско, нарязано на тънки лентички и сос от каперси, — а той отново се обръща към мен:
— Чух, че са ти свалили конците.
— Да.
— Значи вече няма нищо, което да те бави?
— Мисля, че да.
— Тогава и двамата имаме повод да празнуваме.
Протяга се към бутилката с вино и понечва да напълни чашата ми отново.
— Не, благодаря.
— Хайде, чашата ти е празна.
Отмествам чашата си настрани.
— Не искам повече.
Той се намръщва, държи бутилката наклонена, така че червената течност всеки момент може да се излее.
— Защо? Да не би да му има нещо на виното?
— Просто не ми се пие.
Арно стиска неодобрително устни. Вече е изпил почти една бутилка и се съмнявам, че тази е първата. Налива си още вино и го разлива около чашата. Матилде стои до печката и потрепва, когато той удря бутилката в масата.
— Какво? — пита той заядливо.
— Нищо.
Поглежда я ядно, но тя не вдига очи, когато сяда на стола си. Арно отпива от виното, набожда къс месо на вилицата и ни оглежда предизвикателно, като същевременно започва да дъвче.
— Какво ви е на всички тази вечер?
Никой не отговаря.
— Все едно ям в моргата. Да не би да е станало нещо, за което не знам? А?
Въпросът му е посрещнат с пълно мълчание. Усещам върху себе си погледа на Гретхен, която седи срещу мен, но се правя, че не забелязвам. Арно изпразва чашата си. Доброто му настроение не продължава дълго. Протяга се отново към бутилката и забелязва, че Матилде го наблюдава.
— Имаш ли да кажеш нещо?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да.
Продължава да се оглежда, търси за какво да се хване. След като не открива нищо, взема ножа и вилицата си и продължава да се храни. Свинското направо се топи в устата. Толкова е крехко, че се разпада, сосът е пикантен — с чесън и каперси.