— Няма достатъчно подправки — оплаква се Арно.
Никой не реагира на коментара му.
— Казах, че няма достатъчно подправки.
Матилде безмълвно му подава солта и пипера. Той слага солидно количество пипер върху храната си, след това я поръсва обилно със сол.
— Колко пъти да ти казвам да слагаш повече подправки, когато готвиш. Когато се добавят по-късно, убиват вкуса на месото.
— Тогава защо го правиш? — питам, преди да успея да се спра.
Арно ме пооглежда злобно.
— Защото така поне има вкус на нещо.
— Според мен е много вкусно — казвам аз и се обръщам към Матилде. — Храната е превъзходна.
По устните й пробягва нервна усмивка. Баща й ме гледа от другия край на масата и дъвче бавно. Преглъща, но не бърза да ми отговори.
— А ти много разбираш, нали така?
— Знам какво харесвам.
— Така ли? Досега не бях забелязал, че си такъв гастроном. През цялото време си мислех, че си някакъв нещастен стопаджия, който живее в плевнята ми — Арно вдига чашата си в подигравателен тост. — За мен е чест да ми натрапваш мнението си.
Дъждът се чува още по-ясно във внезапно настъпилата тишина. Гретхен ни наблюдава с широко отворени очи. Матилде понечва да стане.
— Има още малко сос в тигана.
— Седни.
— Няма нищо, мога да…
— Казах ти да седнеш!
Чиниите подскачат, когато Арно блъска по масата с юмрук. Още преди шумът от удара да отзвучи, отгоре се чува плачът на Мишел, но никой не помръдва от масата.
— Защо не я оставиш на мира? — осъзнавам, че съм го казал на глас едва когато го чувам.
Арно бавно се обръща и ме поглежда. Лицето му и без това е зачервено от виното, но сега е станало по-тъмно от всякога.
— Какво?
Имам чувството, че тичам надолу по стръмното, знам, че ще падна, но не мога да спра инерцията.
— Попитах те защо не я оставиш намира.
— Недей… — започва Матилде, но Арно вдига ръка и я кара да замълчи.
— Чу ли това, Матилде? Имаш си защитник!
Не отделя поглед от мен, а гласът му е станал опасно тих.
— Седиш тук, ядеш храната ми, пиеш виното ми и смееш да ми задаваш въпроси в собствения ми дом?
Лицето на Матилде е пребледняло, а красивите черти на Гретхен са се разкривили в грозна гримаса. Друг път бих приел тази промяна като предупреждение, но сега съм изцяло съсредоточен върху Арно. Изглежда така, сякаш е готов да ме убие, а вената на слепоочието му бясно подскача. Радвам се поне, че пушката не е наблизо.
И след това изведнъж нещо се променя. В очите му се появява пресметлив поглед. Свива рамене и дори се усмихва пресилено.
— По дяволите! Няма да споря за някаква храна. Всеки има право на собствено мнение.
За момент не разбирам какво става, но после се досещам. Мисли си, че всичко това има нещо общо с разговора ни в гората, с предложението да го отърва от Матилде. Напрежението, което цял ден е нараствало в мен, изведнъж се изпарява.
Арно отново започва да се храни с апетит.
— Значи ти харесва как готви Матилде, а? Браво на теб. Може би бях малко прибързан. Нали знаеш какво казват — жената, която знае как да сготви на един мъж, знае как да го ощастливи и в други отношения.
Господи, мисля си. Поглеждам към Матилде, надявам се да не реши, че съм замесен във всичко това. Тя е извърнала поглед, но за сестра й не може да се каже същото. Гретхен ме гледа с такава ярост, че кожата на лицето й се е изпънала. Усещането е като от физически удар. И точно тогава тя се обръща към баща си.
— Татко, трябва да ти кажа нещо.
Без да я поглежда, Арно снизходително махва с вилицата си.
— Казвай.
Зяпвам, не мога да повярвам, че ще го направи. Но тя, разбира се, го прави.
— Днес следобеда видях Жорж в гората. Той спомена ли ти нещо?
— Не, защо да го прави?
Тя ме поглежда, на ангелското й лице се появяват трапчинки от отмъстителната й усмивка.
— Шон може да ти каже.
Арно оставя ножа и вилицата, предишното му снизходително държание е изместено от подозрение.
— Какво да ми каже?
— Гретхен, защо не… — Матилде се опитва да се намеси, но баща й не се отказва така лесно.