— Какво да ми каже?
Всички ме гледат. По трите лица са изписани три различни изражения — Арно се ядосва все повече, Матилде изпитва страх, а Гретхен е несигурна, сякаш със закъснение съжалява за това, което е започнала. Колкото и да е странно, аз съм съвсем спокоен. Като че ли едва сега осъзнавам, че през цялото време съм се стремял да стигнем до този момент.
— Тръгвам си.
Съобщението ми е посрещнато с пълно мълчание. Матилде изглежда най-шокирана от всички, но Арно заговаря пръв:
— Какво искаш да кажеш с това „тръгвам си“?
— Точно това, което казах. Има нещо, което трябва да свърша.
След като го казвам, цялата ми нерешителност и несигурност изчезват. Имам чувството, че някаква тежест се е смъкнала от раменете ми.
Арно изглежда така, сякаш е готов да избухне всеки момент.
— Какво толкова спешно има, че изведнъж трябва да си тръгнеш?
— Това е нещо лично. Трябваше да го направя по-рано, но вече не мога да отлагам.
— Кога? — Матилде изглежда потресена.
Изпитвам съжаление, когато виждам това, но съжалението не е достатъчно силно, че да променя решението си.
— Скоро. Бих искал да…
— Не! — викът идва от страна на Гретхен. — Не можеш да си тръгнеш!
Изглежда ядосана и объркана, но може и просто да е разочарована, че не се получи това, което очакваше. Баща й махва с ръка, за да отхвърли възражението.
— Напротив, може! Да върви по дяволите! Нямаме нужда от него!
— Вижте, знам, че става изведнъж. Мога да остана още няколко дни, поне докато…
— Не си прави труда! — крещи Арно. — Щом ще ни изоставяш, няма да ти позволя да прекараш още една нощ под моя покрив! Хайде, Юда! Събирай си нещата и се махай!
— Татко!
— Не ме ли чу, неблагодарно копеле такова? Казах ти да се махаш оттук!
Бутам стола и се отправям към вратата. Матилде се спуска да ме спре.
— Не, чакай!
— Остави го да си върви! — беснее Арно.
— Нека изчакаме поне до утре и тогава да поговорим. Моля те!
Не съм сигурен дали молбата на Матилде е насочена към мен или към баща й. Арно я поглежда гневно, челюстите му се движат, сякаш глозга кокал.
— Моля те! — повтаря тя, този път няма никакво съмнение към кого е насочена молбата й.
Арно вдига ръце, сякаш иска да направи знак, че ме отпраща, но накрая грабва бутилката.
— Остави го да прави каквото си иска, вдигам ръце от него. Ако иска да стои, ако иска да си върви, все ми е едно.
Налива шумно вино в чашата си. Матилде ме хваща за ръката и бързо ме извежда на двора. Преди да затвори вратата зад нас, зървам за последен път лицето на Гретхен, гледа измъчено и напрегнато.
Навън дъждът вече е поспрял, но във въздуха все още се носят ситни капки. Станало е прохладно и влажно и това ме кара да потръпна. Матилде ме води по хлъзгавите камъни, докато се отдалечаваме достатъчно от кухнята така, че никой да не може да ни чуе.
— Съжалявам — казвам аз.
Тя поклаща глава. Косата й е покрита с фини капчици дъжд.
— Не е необходимо да си тръгваш.
— Напротив, необходимо е.
— Баща ми просто е ядосан. Не мислеше това, което наговори.
Не мога да се съглася с нея, но сега вече няма значение.
— Не го правя заради него. И без това останах прекалено дълго тук.
Тя хвърля поглед към къщата. Дори в този момент не мога да разбера какво си мисли.
— Няма ли да промениш решението си?
— Не мога. Съжалявам.
Тя въздъхва и приема думите ми.
— Къде ще отидеш?
— Ще се върна в Англия.
— Ще дойдеш ли отново тук?
— Не знам — отвръщам изненадано.
Иска ми се да мога да й отговоря, но решението няма да зависи от мен.
Матилде отново е възвърнала самообладанието си. Подпъхва зад ухото мократа си от дъжда коса.
— Трябва да останеш поне до сутринта. Дотогава баща ми ще се успокои, а и по това време на нощта по пътя няма да има никакви коли.
— Не искам да ви причинявам още неприятности.
— Няма.
Застава близо до мен, ситните капчици покриват косата и дрехите й.
— Обещаваш ли ми, че няма да си тръгнеш тази нощ?
— Разбира се, че няма.
Поглежда отново към къщата, след това снишава глас.
— Преди да си тръгнеш… трябва да говоря с теб.