— За какво?
— Не сега — сивите й очи ми изглеждат огромни. — Може ли по-късно да дойда при теб на тавана? След полунощ?
— Ами… Добре. Разбира се.
Леко докосва гърдите ми с длан.
— Благодаря ти.
Продължавам да я гледам, докато бързо се отдалечава към покритата със скеле къща и изчезва в нея. След това оставам сам в тишината, настъпила след дъжда. Станало е по-прохладно, вятърът кара стария ветропоказател на покрива на конюшнята да се върти и да скърца и носи шумоленето на листа от далечните дървета. Облаците се плъзгат по още не съвсем тъмното небе и от време на време закриват изгряващата луна. В главата ми цари истинска бъркотия, когато тръгвам през мокрия двор и се отправям към плевнята. Само преди няколко минути всичко ми се струваше съвсем ясно. Сега вече не знам какво да мисля.
Или какво би могла да иска Матилде от мен.
Изведнъж ме залива вълна от съмнение и краката ми омекват, Господи, какви ги върша? Облягам се на стената на плевнята, поемам дълбоко въздух и едва сега осъзнавам, че съм оставил бастуна си в кухнята. За миг изпадам в паника, но тя бързо отминава. Няма да се върна, за да го взема, и след като веднъж съм приел този факт, отново се чувствам спокоен. Вдишвам дълбоко още веднъж, изправям се и се качвам на тавана, за да събера багажа си. Все още изпитвам известни съмнения, но вече знам какво трябва да направя.
Време е да се изправя лице в лице с онова, което бях извършил.
Лондон
Когато пристигам в Докландс, вече е тъмно. Нямам представа колко е часът — числата от циферблата на часовника ми приличат на някакъв неразгадаем код, — но знам, че е късно. Баровете и ресторантите, покрай които минавам, са затворени, единственият звук, който чувам, е ехото на стъпките ми.
Стигнал съм до онази степен на илюзорна яснота, при която човек има чувството, че е трезвен. Джез ми каза, че фитнесът се намира близо до изоставен кей, но след като се лутах насам-натам, единственото, което постигнах, бе да се изгубя. Тази част на града е истински лабиринт от неосветени тесни улички, преустроени пристанищни помещения и изоставени складове, които подлежат на обновяване.
Вече започвам да осъзнавам глупостта на това, което правя. Дори и да открия Джулс, какво ще направя? Идеята за възмездие вече ми се струва жалка. Фантазия, подхранвана от алкохола, чиято цел е да потуши собственото ми чувство за вина. Докато вървя по безлюдните улици, обвиненията на Ясмин се въртят в главата ми като развалена плоча. За кой ли път си припомням всяка дума на Клоуи, когато ми каза, че е бременна, опитвайки се да открия истината. Мисълта, че може да ме е излъгала, е като физически удар в гърдите. Смесица от гняв и мъка. Колкото и да ми се иска да повярвам, че Ясмин просто е искала да си го изкара на някого, съзнавам, че Джулс не е единственият виновник.
Началото на махмурлука започва да пулсира в слепоочията ми. Чувствам се уморен и ми се гади от съжалението и отвращението, които изпитвам към себе си. Единственото, което искам в този момент, е да се прибера в апартамента, но не знам как да стигна дотам. Всички улици ми изглеждат еднакви, тунели от тухли, хром и стъкло, повечето от които водят единствено до тъмната вода и смълчаните лодки.
След това завивам край един ъгъл и в далечния край на улицата виждам отворена врата, от която излиза светлина. Над вратата има светещ прозорец и една кола е паркирана от другата страна на улицата, но като изключим тях, наоколо е съвсем пусто. Тръгвам към сградата, надявам се да открия някой, който да ми каже къде се намирам. Значително съм се отдалечил от по-заможните части на Докландс. Ако изключим склада с единствения светещ прозорец, всички останали сгради наоколо изглеждат напълно изоставени. Отвъд ограденото празно пространство се виждат тъмната лъскава вода и призрачните очертания на лодките, завързани за малкия кей. Едва когато прочитам табелата с името на предприемача върху стената на склада и забелязвам скелетоподобните уреди за фитнес зад прозореца на приземния етаж, започвам да разбирам къде съм се озовал. Забавям крачка, все още не мога да повярвам, че съм там, където си мисля, и в този момент някой излиза от вратата, пресича и отива до колата.
Звукът от автоматичното отключване отеква по тихата уличка. Спирам и наблюдавам как мъжът заобикаля и отваря капака на багажника. За няколко секунди го губя от погледа, после той затръшва капака, отива до шофьорската врата и влиза в колата. Стоя като закован, намирам се на около седем-осем метра от него, когато на слабата светлина от таблото разпознавам Джулс. Виждам как отпуска глава върху волана и цялото ми желание да се разправям с него изведнъж изчезва. Вече изобщо не изглежда самодоволен и арогантен. Брадясалото му лице е уморено и съсипано, под очите му има тъмни кръгове.