Изчаквам го да тръгне, не смея да помръдна, за да не ме види. Вместо това той започва да рови в нещо, което не виждам. Разбирам какво прави едва когато навежда глава, притиска едната си ноздра с пръст и смръква нещо от дланта си. Изведнъж добива решително изражение, изправя се и пали мотора на колата. Миг след това ярката светлина на фаровете осветява улицата.
И мен.
Закривам очите си от ослепителната светлина, дори и в този момент се надявам да не ме забележи. Или да не ме разпознае. Известно време не се случва нищо. След това двигателят и фаровете угасват. Докато премигвам и се опитвам да видя нещо в настъпилата тъмнина, чувам, че вратата на колата се отваря.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Все още съм заслепен, взирам се в силуета до колата и се чудя как да отговоря.
— Клоуи е мъртва.
Това е единственото, за което се сещам. Настъпва мълчание. За секунда-две истински се надявам, че ще можем да забравим съперничеството си и ще поговорим. След това той затваря вратата на колата и застава пред нея.
— Е, и?
Гневът, който си беше отишъл, започва отново да се прокрадва в мен. Знам, че трябва да отстъпя, но не мога да се сдържа.
— Това ли е? Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
— Какво искаш да кажа? Тя сама го направи, да не съм я карал аз?
— Изхвърлил си я!
— Тя беше парцал. Трябва да е благодарна, че я търпях толкова дълго. А ти, по дяволите, кой си, че да ми държиш сметка? Ти също я заряза, така че не ми опявай сега.
— Знаеш ли, че е направила аборт?
Думите ми са посрещнати с пълно мълчание. Отново се сещам за обвинението на Ясмин и това ме кара да продължа да говоря.
— Каза ми, че детето е твое.
Той свива рамене.
— И какво от това? Трябвало е да внимава повече.
— Господи, изобщо ли не ти пука?
— Защо да ми пука? Тя беше шибана наркоманка!
— И кой е виновен за това?
Поглежда ме продължително и после се обръща към колата. Мисля, че ще се качи и ще замине, но той отива до другата врата. Отваря я и се навежда, за да вземе нещо.
Бейзболна бухалка.
— Дойде в много неподходящ момент — казва той, оставя вратата отворена и тръгва към мен.
Изведнъж цялата ситуация започва да ми се струва нереална. Мисля си, че само блъфира, не мога да повярвам, че наистина ще я използва. Правя стъпка назад и като че ли това го предизвиква, вдига бухалката и се спуска към мен с вик. Опитвам се да се извъртя, когато той стоварва бухалката върху ми, крещя едновременно от изненада и от болка, когато ударът попада във вдигнатата ми ръка. Започвам да се препъвам назад, а Джулс размахва бухалката като побеснял, повечето от ударите му не попадат в целта. В следващия миг се чува шум от счупени стъкла — спънал съм се в кашон с празни бутилки. Губя равновесие и едва успявам да вдигна навреме ръка, когато бухалката се насочва към главата ми. Отскача от рамото и ме жулва по бузата. Пред очите ми проблясва ярка светлина и залитам. Падам тежко и бутилките се разпиляват по тротоара. Опитвам се да се измъкна, вцепенен от паника, а Джулс вдига бухалката над мен, лицето му е изкривено от злоба.
— Какво, по дяволите, става?
Викът идва от другата страна на улицата. Една едра фигура засенчва светлината, идва от същото място, откъдето преди малко се показа Джулс. Излиза на улицата и тогава разпознавам широките рамене на Лени.
— Бившето гадже на Клоуи, онзи педал от бара — обяснява задъхано Джулс.
Все още е вдигнал бухалката и е готов да замахне, но е ясно, че чака решението на другия мъж.
Голямата глава се приближава, опитва се да ме разпознае в тъмнината.
— Какво прави тук?
— Не знам, опитва се да ме обвини за…
— Да върви на майната си — измърморва Лени и тръгва да пресича улицата към нас.
Има нещо ужасяващо в бавните му решителни стъпки и докато вниманието на Джулс все още е насочено към него, грабвам една от бутилките, които лежат до мен, и се прицелвам в главата му. Той я вижда, навежда се и тя се разбива зад гърба му, в това време успявам да се изправя на крака и се втурвам да бягам. Чувам вик, когато минавам покрай него и усещам как бухалката профучава толкова близо до главата ми, че разрошва косата ми. Тичам с всички сили. Чувам стъпките на Джулс зад гърба си, а Лени пресича улицата и се опитва да ме пресрещне. Няма къде да избягам, но колата на Джулс е точно пред мен, а предната врата е отворена. Хвърлям се вътре и се опитвам да я затворя, но Джулс успява да вмъкне ръката си. Изкрещява, когато вратата я заклещва, притиска костта и хрущяла и оттам потича кръв. Ръката му се опитва да ме хване през седалката, а аз натискам дръжката с цялата си тежест и така го държа прикован. Лени почти е стигнал до нас. Няма да успея да се справя и с двамата, затова, когато Джулс пуска бухалката и се опитва да освободи ръката си, блъскам вратата с всичка сила в него. Той залита назад и когато ръката му се измъква от процепа, успявам да затръшна вратата.